Той реагира светкавично и насочи пистолета срещу мен.
— Не си го и помисляй, Браун.
Посегнах към пистолета.
— Недей! — изкрещя Граф.
Вдигнах оръжието.
Граф натисна спусъка. Изстрелът изпълни стаята.
Насочих дулото към него. Той се беше надигнал наполовина от стола и стреля втори път. Натиснах спусъка докрай. Разнесе се дрезгав рев на олово, което разпори въздуха, стените на Уве, стола, черните панталони на Граф, безупречната му бедрена мускулатура, разпори слабините му, а надявах се и члена, който бе прониквал в Диана, разпори изпъкналите му коремни мускули и уж защитените под тях органи.
Граф се строполи на стола, а пистолетът тупна върху пода. Внезапно настъпи тишина, чуваше се само търкалянето на празната гилза по паркета. Наклоних глава и го погледнах. Очите му се взираха в мен, потъмнели от шока.
— Вече няма как да минеш успешно медицинския преглед при „Патфайндър“, Граф. Съжалявам. Край на шансовете да задигнеш технологията им. Въпреки старанията ти. Впрочем именно тази твоя проклета старателност ти изигра лоша шега.
Граф простена едва доловимо, по холандски.
— Именно твоята педантична предпазливост те доведе тук. На последното ти интервю. Защото знаеш ли какво? Ти си човекът, когото търсех за поста в „Патфайндър“. Не само предполагам, а съм напълно сигурен, че няма по-подходящ кандидат от теб. Следователно и постът в компанията е идеален за теб. Вярвай ми, Граф.
Той мълчеше и гледаше раната си. Кръвта обагри пуловера му в още по-тъмен нюанс на черното. Продължих:
— И така, обявявам ви за жертвен агнец, господин Граф. Удостоявам ви със званието убиец на Уве Шикерюд, тоест този човек до мен.
Потупах Уве по корема.
Граф простена и надигна глава.
— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? — попита той отчаяно, безсилно и сънливо. — Повикай линейка, преди да си станал двоен убиец, Браун. Помисли си, ти си пълен аматьор, няма да се измъкнеш от полицията. Обади се на „Бърза помощ“ и аз на свой ред също ще те пощадя.
Погледнах Уве. Стори ми се много спокоен.
— Граф, не аз съм те убил, а Шикерюд, схващаш ли?
— Не. За бога, повикай проклетата линейка, не виждаш ли, че кръвта ми изтича!
— Съжалявам, вече е твърде късно.
— Твърде късно ли? Да не възнамеряваш да ме оставиш да умра?
В гласа му се прокрадна нещо ново. Дали не беше плачлива нотка?
— Моля те, Браун. Не тук, не по този начин! Умолявам те, не го прави!
Плачеше, разбира се. Сълзите се стичаха по бузите му. В това нямаше нищо необичайно, особено като се има предвид какво ми каза той за раните в корема. Видях как кръвта капе от крачола му върху излъсканите до блясък обувки „Прада“. Той ме умоляваше да го пощадя. Граф или не — не успя да запази достойнството си. Чувал съм, че никой не може да го направи. Малцината, които наглед не падат духом, просто изпадат в апатия поради шока. Най-унизителното за Граф обаче беше присъствието на толкова многобройни свидетели на падението му. Очакваше се броят им да нарасне допълнително.
Петнайсет секунди след като влязох в дома на Уве Шикерюд, без да въведа паролата „Наташа“, камерите за видеонаблюдение бяха започнали да снимат, а в централата на „Триполис“ алармата се бе задействала. Представих си как дежурните служители са се скупчили около екрана, как са проследили действията на Граф — единствения видим актьор в немия филм — с невярващи очи. Видели са го как си отваря устата, но не са можели да чуят думите му. Видели са как е стрелял, как са го улучили и са проклинали Уве, задето в дома му няма камера с обхват над леглото.
Погледнах си часовника. Алармата се бе задействала преди четири минути. Вероятно преди три минути от „Триполис“ са уведомили полицията. Те, на свой ред, са се обадили на отряда за бързо реагиране „Делта“, който се намесва при въоръжени акции. Събирането на екипа им отнема известно време. Тунсехаген се намира далеч от центъра. Очаквах първите полицейски коли да пристигнат на местопрестъплението след не по-малко от четвърт час. От друга страна обаче, не виждах смисъл цялата история да се проточва твърде дълго. Граф изстреля два патрона от цели седемнайсет в пълнителя.
— С твое позволение ще си тръгвам, Клас — отворих прозореца зад таблата на леглото. — Но ще ти дам последен шанс. Вдигни пистолета. Ако успееш да ме застреляш, ще намериш сили и сам да си повикаш линейка.
Той ме гледаше с празен поглед. В стаята лъхна леденостуден вятър. Зимата безспорно бе дошла.
— Хайде де — подканих го аз. — Какво има да губиш?
Явно логиката в думите ми все пак проникна до мозъка му, объркан вследствие на силния шок. И с бързо движение — много по-бързо, отколкото очаквах предвид раните му — той се хвърли върху пода и грабна оръжието. Куршумите от картечния пистолет заваляха като градушка. Мекият тежък токсичен метал надупчи паркета между краката му и се разхвърчаха стърготини. Ала преди автоматичният откос да стигне до него, да прониже гърдите му, сърцето му и да пробие белите му дробове, които издъхнаха с просъскване, той успя да изстреля един куршум. Един-единствен. Звукът отекна между стените. После настъпи тишина. Мъртвешка тишина. Само вятърът пееше едва доловимо. Немият филм се превърна в стопкадър, замръзна в студа, пропълзял в стаята.