— Смисълът е да проверят едновременно как кандидатите приемат предизвикателството и дали ще се справят с решението на задачата.
— Дай да чуя.
— Простите числа…
— Чакай! Кои числа се наричат прости?
— Числа, които не могат да се делят на други освен на себе си и на единица.
— Аха.
Все още не бях забелязал в очите ѝ отнесения поглед на повечето жени, когато в разговора се намесят числа. Затова продължих:
— Простите числа често са две последователни нечетни числа. Като например единайсет и тринайсет; седемнайсет и деветнайсет; двайсет и девет и трийсет и едно. Стана ли ти ясно?
— Да.
— Съществуват ли три последователни нечетни числа, които същевременно да са прости?
— Не, разбира се — отвърна тя и поднесе халбата с бира към устните си.
— И защо?
— За тъпа ли ме смяташ? В една числова редица от пет последователни числа винаги има едно нечетно число, което се дели на три. Продължавай.
— Да продължа?
— Да, с логическата задача.
Тя отпи голяма глътка от халбата и ме погледна с искрено любопитство, изпълнено с очакване. В „Майкрософт“ дават на кандидатите три минути, за да докажат онова, което тя успя да стори за три секунди. Средно по петима от сто души успяват да се справят. Като че ли в този миг се влюбих в нея. Помня ясно какво записах върху салфетката си: Назначена.
Тогава осъзнах, че трябва да я накарам да се влюби в мен веднага, още в заведението, защото ако стана от мястото си, магията ще се изпари. Затова започнах да говоря. Говорих дълго. С думите си прибавих още седемнайсет сантиметра към ръста си. Бива ме в приказките. Тя обаче ме прекъсна, когато се намирах в стихията си:
— Харесваш ли футбола?
— А… а ти? — слисах се аз.
— Утре „Куинс Парк Рейнджърс“ ще играят срещу „Арсенал“ за купата на Висшата лига. Имаш ли желание да дойдеш с мен?
— Да, разбира се — отвърнах.
Имах предвид: имам желание да те видя. Футболът не ме вълнува ни най-малко.
На мача Диана носеше шалче на сини райета и прегракна от крещене в лондонската мъгла на Лофтус Роуд, а батко „Арсенал“ разгроми безпощадно малкия ѝ нищожен отбор. Изпълнен с възхищение, наблюдавах разпаленото ѝ лице и не видях почти нищо от мача. Забелязах единствено прекрасните екипи на „Арсенал“ в бяло и червено. Играчите на „Куинс Парк Рейнджърс“ пък приличаха на захарни пръчки със сините напречни райета на бял фон.
В почивката попитах Диана защо не е избрала да подкрепя футболен гранд от ранга на „Арсенал“, а е предпочела смешен аутсайдер като „Куинс Парк Рейнджърс“.
— Защото те се нуждаят от мен — отговори сериозно тя.
Нуждаят се от мен. Предположих, че в думите ѝ е закодирана непонятна за мен мъдрост.