— Тоест къде?
— В Дания. Оттогава живяла там, и то спокойно, доколкото ни е известно. Преди три месеца обаче се преместила в Осло и така се стигнало до трагичния ѝ край.
— Като казахте „край“, време е да ви благодаря за участието, Бреде Спере — Од Г. Дюбвад си свали очилата и впери поглед в камера едно. — Нима Норвегия е решена на всяка цена да отглежда собствени домати? Във „Вечерна редакция“ предстои да ви срещнем с…
Натиснах копчето на дистанционното с левия си палец и картината на екрана изгасна. При обичайни обстоятелства бих го направил с десния, но дясната ми ръка беше заета. И макар че вече не я чувствах заради нарушеното си кръвообращение, за нищо на света не исках да я преместя. Върху нея се бе отпуснала най-красивата глава, която бях виждал. Тя се обърна към мен, а ръката ѝ отметна завивката, за да ме вижда нормално:
— Наистина ли спа в леглото ѝ, след като я застреля? До трупа ѝ? Колко широко е това легло?
— Сто и един сантиметра, според каталога на „ИКЕА“.
Големите сини очи на Диана се вторачиха в мен с ужас.
Но в тях долових и известна доза възхищение, ако не греша. Облечена беше в ефирна роба на „Ив Сен Лоран“. Сега платът докосваше кожата ми и я разхлаждаше, но когато телата ни се притискаха, ми се струваше парещ, горещ.
Тя се надигна на лакти.
— Как я застреля?
Затворих очи и простенах.
— Диана! Нали се разбрахме да не говорим за това.
— Да, но вече съм готова за този разговор, Рогер, кълна ти се.
— Скъпа, чуй ме…
— Не! Утре ще излезе полицейският доклад по случая. Така или иначе ще разбера подробностите. Предпочитам да ги чуя от теб.
— Сигурна ли си? — въздъхнах аз.
— Напълно.
— В окото.
— В кое от двете?
— В това — докоснах с пръст изящно оформената ѝ лява вежда.
Тя затвори очи и задиша дълбоко и бавно. Вдишваше и издишваше.
— С какво я застреля?
— С малък черен пистолет.
— А къде…?
— Намерих го в дома на Уве — плъзнах пръста си по веждата ѝ и продължих по високите ѝ скули. — И го оставих там. Без отпечатъците ми, разбира се.
— Къде се намирахте, когато я уби?
— В коридора.
Дишането на Диана се учести осезаемо.
— Тя каза ли нещо? Изплаши ли се? Разбра ли какво става?
— Нямам представа. Влязох и стрелях веднага.
— Какво изпита?
— Тъга.
Тя се усмихна леко.
— Тъга? Наистина ли?
— Да.
— Макар че тя се опита да те подмами в капана на Клас?
Пръстът ми спря. Дори сега, месец по-късно, не ми харесваше, че тя използва малкото му име. Но Диана беше права, разбира се. Задачата на Лоте беше да ми стане любовница, да ме запознае с Клас Граф и да ме убеди да го извикам на интервю за поста в „Патфайндър“, а после да се увери, че съм го препоръчал. Колко време ѝ трябваше да ме накара да се хвана на въдицата? Три секунди? А аз се съпротивлявах безпомощно, докато тя ме дърпаше все по-близо към себе си. После обаче се случи нещо странно. Аз я зарязах. Наистина странно: мъж, който обича жена си толкова много, че доброволно се отказва от жертвоготовна любовница без никакви претенции. Наложи се да променят плана.
— Изпитах съчувствие към нея. Бях последният мъж в живота на Лоте и като всички останали я бях измамил.
При споменаването на името ѝ Диана потръпна. Добре.
— Да сменим ли темата? — предложих аз.
— Не, искам да говорим за това.
— Добре, хайде тогава да поговорим как Граф успя да те прелъсти и да те убеди да ме изманипулираш.
— Давай! — засмя се тихо тя.
— Обичаше ли го?
Тя се обърна към мен и ме изгледа продължително.
Повторих въпроса.
Тя въздъхна и се сгуши в мен:
— Бях влюбена.
— Влюбена?
— Искаше да ми направи дете. И аз се влюбих.
— Просто така?
— Да. Не е никак просто, Рогер.
Беше права, разбира се. Не е никак просто.
— И ти беше склонна да пожертваш всичко в името на това дете? Дори мен?
— Да. Дори теб.
— Дори това да означава, че ще платя с живота си?
Тя отпусна слепоочието си върху рамото ми.
— Не, не. Много добре знаеш, планирах само да те убеди да напишеш препоръката.
— Наистина ли повярва на думите му, Диана?
Тя мълчеше.
— Наистина ли повярва, Диана?
— Да. Или поне така мисля. Разбери ме, Рогер, исках да му вярвам.
— Нима желанието ти да му вярваш, е стигнало дотам да сложиш гумено топче с дормикум под седалката ми?
— Да.
— А когато слезе в гаража, си имала задачата да ме закараш до уреченото място, където той да ми приложи убежденията си, така ли?