После тя се разсмя, а от гърлото ѝ се разнесе гърголене. Пресуши пластмасовата чаша с бира.
— Безпомощни са като бебета. Погледни ги само. Толкова са сладки.
— И носят бебешки екипи — добавих. — Значи така: закрилям беззащитните. Това ли е житейското ти мото?
— Хм — тя наклони глава и ме погледна с широка усмивка: — Защо не? Звучи ми добре.
Избухнахме в силен и освобождаващ смях.
Не си спомням с какъв резултат свърши мачът. Напротив, спомням си целувка пред строг тухлен девически пансион в квартал Шепърдс Буш. А после самотна, безсънна нощ с бурни, поразително реалистични сънища. Десет дни по-късно се взирах в лицето ѝ под потрепващия пламък на стеаринова свещ, забита във винена бутилка върху нощното ѝ шкафче. Тогава се любихме за първи път. Тя лежеше със затворени очи, вената на челото ѝ изпъкваше, а лицето ѝ изразяваше ту гняв, ту болка, докато хълбоците ѝ се удряха в моите с бясна сила. Любеше се със същата страст, с която викаше, докато гледаше как отборът ѝ губи борбата за купата. После ми прошепна, че обича косата ми. И други жени са ми го казвали, но тогава сякаш го чух за пръв път.
Чак шест месеца след запознанството ни ѝ признах, че баща ми наистина работи в посолството, но не като дипломат.
— Шофьор значи — повтори тя, притегли главата ми и я целуна. — А баща ти може ли да ни вземе от църквата с лимузината на посланика?
Не отговорих, но на следващата пролет се оженихме. Отпразнувахме великолепната си сватба без гости в църквата „Свети Патрик“ в Хамърсмит. Убедих Диана да не каним роднини и приятели. И баща ми не присъства. Бяхме само двамата — чисти и невинни. Заслугата за великолепната сватба беше изцяло на Диана: тя сияеше като две слънца и луна. По някаква случайност същия следобед „Куинс Парк Рейнджърс“ дръпна напред в класирането и нашето такси пълзеше със скоростта на охлюв към общежитието на Диана в Шепърдс Буш през празнуващите запалянковци със знамена на отбора. Всички ликуваха. Едва когато се преместихме в Осло, Диана за пръв път отвори дума за деца.
Погледнах си часовника. Уве вече трябваше да е пристигнал. Вдигнах очи към огледалото над бара и срещнах погледа на една от блондинките. Гледахме се дълго — достатъчно дълго, за да възникне съмнение какво искаме. Красива като порнозвезда. Хирургът си е свършил добре работата. Не я желаех. Отместих очи. Точно така започна единствената ми позорна авантюра: с продължителен поглед. Първият акт се състоя в галерията, вторият — в това заведение, третият — в малък апартамент на улица „Айлерт Сунд“. Лоте вече отдавна беше затворена страница в живота ми. Това нямаше да се повтори никога повече. Никога. Погледът ми продължи да обхожда масите и се спря върху Уве, седнал точно до вратата.
Преструваше се, че чете икономически вестник. Смехория. Не само не проявяваше никакъв интерес как се котират акциите на борсата и какво се случва в така нареченото общество, но Уве Шикерюд едва се бе научил да чете. И да пише. Още помня молбата му за постъпване на работа като началник на охраната: пълна с безброй правописни грешки. Тогава направо се смях от сърце.
Слязох от високия стол на бара и се приближих до масата на Уве. Беше оставил вестника сгънат. Посочих го и той се усмихна в знак, че мога да го взема. Така и направих, а после се върнах на мястото си. След минута чух как врата се отваря. Отново погледнах в огледалото. Уве Шикерюд вече не беше в заведението. Отворих вестника на страниците за акциите, незабелязано взех ключа в шепата си и го пуснах в джоба.
Върнах се в офиса. На мобилния ме чакаха шест съобщения. Изтрих петте, без да ги чета. Отворих шестото, от Диана:
Скъпи, не забравяй за вернисажа довечера. Ти си моят талисман.
Беше придружила съобщението си с усмивка със слънчеви очила — една от екстрите в телефона „Прада“, който ѝ подарих през лятото за 32-рия ѝ рожден ден.
— Отгатнал си какво исках най-много! — възкликна тя, след като отвори подаръка.
Ала и двамата знаехме какво иска най-много тя. А аз отказвах да ѝ го дам. Въпреки това тя се засмя и ме целуна. Какво повече можеш да искаш от една жена?
Трета глава
На вернисажа
Един и шейсет и осем. И без да ходя при психолог със закърнял мозък, осъзнавам как в мен непрекъснато говори потребността да компенсирам физическата си нищожност и ме амбицира да се доказвам. Всеизвестно е, че изненадващо голяма част от най-големите постижения на света са дело на дребни мъже. Завоювали сме империи, стигнали сме до гениални изводи, покорявали сме с чара си най-красивите жени на филмовия екран. Накратко, винаги сме се целили нависоко. След като установили, че някои слепци са добри музиканти, а някои аутисти могат да вадят наум корен квадратен от шестцифрени числа, разни учени идиоти стигнали до извода: всички физически недъзи са скрита благословия. Първо, това са пълни глупости. Второ, аз все пак не съм джудже, а малко под средния ръст. Трето, ръстът на над седемдесет процента от хората, заемащи високи длъжности в икономическия сектор, надвишава средния за страната, в която работят. Високият ръст се свързва с интелигентност, добри доходи и челно място в класациите за най-харесвана личност. Когато избирам човек за важен пост, ръстът е сред основните ми критерии. Високите хора внушават уважение, доверие и авторитет. Те се виждат, не могат да се скрият. Приличат на мачти, които вятърът е прочистил от мръсотия. Ръстът им ги задължава да отстояват същността си. Дребосъците се подвизават в най-мътните води на дъното. Винаги кроят тайни планове и програмата им неизменно е свързана с ниския им ръст.