— Аллах акбар! (Аллах е велик!) — извика Селим. — Това сигур е ходник!
— Така изглежда — отвърнах аз.
— Ефенди, откъде го знаеше?
— Не го знаех, но го предполагах. Въздухът тук е дотолкова поносим, че веднага ме убеди в наличието на връзка на тази камера с външния свят, а това място беше единственото, където нямаше зидария. Ето причината да копая тук.
— Да, това е ходник! — повтори Селим, продължавайки с всички сили да рови. — това е зидан ходник, чийто таван тук се е срутил. О, Аллах, дано ходникът да не е изцяло срутен!
— Ако беше изцяло затрупан, въздухът тук щеше да е много по-лош.
— Значи мислиш, че можем да се спасим?
— Нито за миг не съм се съмнявал в това. При всички случаи щяхме да излезем — ако не оттук, то от някъде другаде, факирът не е човек способен да ни задържи. Той си няма и представа с какви средства разполага един мислещ и енергичен мъж. Продължавай да копаеш!
— Да, копайте, копайте! Аз междувременно ще се помоля — припря Бен Нил. — А спасим ли се, тогава горко на онези, чието коварство ни затвори тука.
— Ще го размажа тоя факир! — изхрущя зъби Селим, като неуморно запращаше с ръка пясъка зад себе си. — Само веднъж да се намерим вън!
— Ще излезем — уверих го. — Мисля, че познавам даже мястото, където ще стигнем на открито.
— Твърде дръзко казано, ефенди.
— Не все пак. Знаеш ли колко е висок приблизително хълмът?
— Не.
— А колко дълбоко във вътрешността му се намираме?
— Също не.
— Е, дотук сме слезли петдесет дупки и по моя преценка се намираме на базовата повърхнина на пясъчния конус. Малко по-дълбоко сме от равнището на пустинята. Сега копаем към южната страна на хълма. Какво се намира там, Селим?
— Не зная какво имаш предвид.
— Я си спомни дупката, в която пропадна Дауд ага!
— Аллах, валлах, таллах! Да не би да речеш, че…?
Селим спря по средата и от изненада не изговори напълно изречението.
— Това искам да река наистина!
— Че оттук ще стигнем до оная дупка?
— Почти съм убеден. Вярно, оттук не може да се определи точно, но едва ли се лъжа. Считам, че този ходник, в случай че не се отклонява от правата посока, е галерията в която се продъни сарайският управител. Да продължаваме работата!
В началото ходникът беше високо запълнен с пясък. Но когато освободихме около два метра, той се откри празен пред нас. Пропълзях с факлата навътре. Той имаше височината и ширината на зиданата яма, от която бяхме измъкнали черния шишко, обстоятелство, подсилващо моето предположение. Можех да се придвижвам без усилия. Държейки факлата в една ръка, аз пълзях на другата и на колене — десет метра, двадесет, четиридесет… Ходникът запазваше посоката, но бях близо до чувството, че е твърде дълъг за моите предвиждания. Най-сетне свърши или по-скоро беше затрупан, и то с рохкав пясък както в началото. Тъкмо размислях дали да го разчистя, или първо да отнеса новината на спътниците си и ето че чух зад себе си гласа на Селим:
— Слава на Аллах, че те имам отново!
— Защо тръгна след мен?
— Защото в оная тъмнилка вече не се изтрайваше.
— Уплаши ли се?
— Не, аз съм си храбър, ами малкият Бен Нил го е бъз.
— И понеже го е бъз, ти го остави сам! Доста странен начин да докажеш куража си. Подръж факлата! Искам да поразкопая.
Пясъкът беше много лек и аз го изхвърлях зад себе си. Бяха минали само броени минути и почувствах към мен да нахлува свеж въздух. Още половин минута и пред мен стана светло като ден. Пясъкът се срина от само себе си и възникна един отвор, през който можех да изпълзя. Слънцето стоеше точно над главата ми и аз се намирах в дупката, от която бяхме извадили сарайския управител. Предположението ми значи се оказа правилно.
Вдишвах въздуха с пълни гърди. Из един път от ходника се изчупи Селим, изправи се и заликува:
— Хамдулиллах! Благословено да е Небето и нека всичките свети халифи…
— Млъкни с твоите халифи, магаре такова! — сопнах му се аз с приглушен глас. — Искаш да ни издадеш?
— Издам? — попита той с най-смахнатата физиономия, която някога съм виждал. — На кого?
— На нашите врагове.