Предчувствайки смътно нещо недобро, аз отклоних.
— Оттегли си заповедта! Защо искаш да се захващаш с една работа, която всъщност толкова малко те засяга?
— Защо ли? Именно защото ме засяга. Ти си наш гост, ние те обикнахме и сме задължени да бдим над твоята сигурност. Освен това тези неща касаят пашата. Той сега отсъства и аз като негов управител на сарая го представлявам.
— Хич не ми се ще да ти създавам главоболия.
— Това не са главоболия, а удоволствие. Когато посети пещерата, аз не дойдох с теб. Но сега, когато става дума за залавянето на един престъпник, не ми е възможно да ви пусна да пътувате сами.
— В такъв случай позволи да ти кажа открито, че за мен ще е много по-добре да пътувам сам!
— Не ми говори на терсене! Мой дълг е да ти помогна и аз ще изпълня дълга си.
С това работата беше приключена и ние потеглихме. Мирашорът също тръгна с нас, както и Селим, който отново заговори за своята безразсъдна дързост и заяви самонадеяно, че щял съвсем сам да залови факира.
При реката ни чакаха в готовност две лодки — за едната се беше разпоредил Исмаил, а за другата — Дауд ага. В първата се качих аз заедно с моя домакин и Бен Нил. Щяха да гребат коняри. Във втората се намърда сарайският управител със Селим. Тя щеше да бъде попълнена с екипаж от войници. Ама що за войници само! Когато при пристигането си в Сиут бях поведен от Рейс Ефендина към палата, видях в първия двор мнозина възрастни мъже да седят. Те бяха облечени само с най-необходимото и се занимаваха с плетене, шиене и други мирни работи.
Сега ми стана ясно, че това са били войници на пашата. Качиха се дванадесет мъже. Бяха въоръжени до зъби, но оръжията им имаха вид, който не ми вдъхваше никакъв респект, а самите хора навяваха по-скоро асоциация за западнали квартиранти на някой приют за бедни, отколкото за храбри синове на Марс, на които е поверено добруването на пашата. Скоро забелязах, че поне по отношение техните сили се бях заблуждавал. Когато съдовете достигнаха средата на течението, старчоците така налегнаха греблата, че лодката им се стрелна като риба надолу по реката и ние с нашата изостанахме.
— Стой — провикнах се аз — Трябва да останем заедно.
— Та нали ще се срещнем в Маабдех — утеши ме дебелакът, като даде знак на хората си да се напрегнат колкото може повече.
Преследваше ли с това някаква определена цел? Сметнах го за напълно възможно. Аз бях християнин, който искаше да залови един факир, всеобщо считан за светец. Трябваше ли да го допуснат? Не беше ли по-добре да се престорят, че искат да ми помогнат, а същевременно да предупредят престъпника?
Повелих на конярите да се постараят да не изоставаме толкова много и самият се залових за едно гребло, ала напразно. Ето защо го оставих пак на мястото му и посегнах към далекогледа, когато оставихме Манкабат зад себе си, за да огледам височините вдясно от Нил. Следях също и лодката на сарайския управител.
Когато скалите на Маабдех се показаха пред нас, съгледах на една издатина над селото да седи някакъв мъж, който наблюдаваше Нил и лодките ни. Бих могъл да се закълна, че това беше муца’бирът. Предната лодка тъкмо се насочваше към брега. Мъжът се затърча в галоп към селото и изчезна между колибите.
Войниците слязоха и поеха в марш към селото. Още преди да са го достигнали, видях споменатия мъж и още един друг да се появяват от другата страна на селото и да се устремяват към възвишенията. Изчезнаха в една тясна клисура. Три минути по-късно пристанахме и ние. Имах впечатлението, че вторият мъж беше факирът. Ето защо когато скочих на брега; тръгнах не към селото, а се завтекох към онази клисура. Бен Нил ме последва, без да съм му наредил. Мирашорът викна подире ми да не съм поемал по погрешен път. И понеже аз изобщо не си губех времето да му отговарям, тръгна и той със своите коняри към селото.
— Ефенди, твоят път е правилен — рече Бен Нил. — Може би ще настигнем факира Абд Асл и муца’бира.
— Ти разпозна ли ги? — попитах.
— Да. Моите очи са навярно почти също толкова остри като твоето стъкло.
— Позната ли ти е тази местност?
— Да, но не толкова, както сега ми се иска. Ние сме хвърляли тук няколко пъти котва, ала в планините за съжаление не съм ходил.
Вървяхме повече от четвърт час, докато достигнем клисурата. Теренът беше труден, а път нямаше. Клисурата беше много тясна и се врязваше с къси извивки между стръмните ридове. След известно време се раздели. Един добър съвет тук струваше скъпо. Накъде да хванем — надясно или наляво?
Де да бях знаел, че от тая клисура ще станат две, щях още от самото начало да внимавам за следи. Като потърсих сега, не открих никакви. Земята се състоеше от безредно разхвърляни камънаци и сипеи, по които не бе възможно да остане отпечатък от крак. Разчитайки на късмета, завихме надясно. След пет минути тази клисура свърши. Върнахме се значи и тръгнахме после наляво. Този път пое в дъга и скоро пак се раздели. Свърнахме наляво и не след дълго застанахме пред неизкатерима скална стена, така че трябваше да се насочим надясно. Пътят се изкачваше стръмно и извеждаше на скална плоча, другите три страни на която се спускаха кажи-речи отвесно в пропаст. Нямаше как да не осъзнаем, че бяхме станали за смях, и тръгнахме обратно.