Мурад Насър, дебелият турчин, най-сетне беше пристигнал в Сиут със своя сандал, вземайки на борда мен, Бен Нил и Селим. Той научи какво бяхме преживели и не можеше да проумее факта, че ненавистта на Абд ел Барак ни бе преследвала толкова упорито. Когато го известих за запознанството си с Рейс Ефендина, това някак си го засегна и аз се зарекох повече да не споменавам за тази среща.
Пътуването от Сиут до Короско не ми беше скучно. Имаше толкова много неща за гледане, слушане, наблюдаване. Седях с Мурад Насър под палубната тента и трябваше да му разправям, когато беше в добро настроение, преживелиците си. Той, изглежда, бе хвърлил мерак да се запознае с миналото ми, а очите му често се спираха върху мен с израз, който ми даваше да отгатна, че е наумил нещо важно за мен, ала още не е наясно дали да ми го съобщи, или не. И така и все още не говореше за своето житие-битие.
Сестра му виждах по няколко пъти на ден, разбира се, дълбоко забулена. Двете й черни прислужници не си затуляха лицата, ала двете бели го правеха, макар и не така строго като своята повелителка. Веднъж вятърът отвя настрани яшмака на готвачката и любимата слугиня Фатма и аз зърнах лицето на тази прехвалена особа, чиито косми бях намерил в ориза. Мога да кажа само, че не предлагаше някаква особена изненада. Лицето на господарката обаче на драго сърце бих мернал.
Когато се разхождаше по палубата и аз я срещах в същото начинание, можех да я поздравявам и получавах в ответ няколко думи от нея. Тя си го разрешаваше и вършеше, понеже ми дължеше благодарност. Брат й ми бе казал, че украшението на нейната глава започнало отново да расте. Моят лек против косопад бе подействал. Благозвучният й глас беше дълбок нежен алт.
С пристигането си в Короско напуснахме кораба. Рейсът щеше да го прекара през Бързеите, а ние възнамерявахме да направим по-бързо пътуване по суша. Бяхме общо девет души:
Мурад Насър, сестра му, аз, четири слугини, Бен Нил и Селим. Тъй като сандалът отпътува веднага, трябваше да потърсим подслон в селището. Отседнахме в хана, където жените живееха отделно.
Зададоха се скучни дни. Ние се нуждаехме от камили, а такива никой не водеше. Бедуините ни караха да чакаме, за да изцедят сетне толкова по-висока цена. За да си убивам времето, аз отстрелвах гълъби в малките и рехави палмови горички или пък нагазвах в нилската тиня да ловя риба, което в зноя на онези райони не е никакъв отдих. Вечер седяхме и пушехме задно, наслаждавайки се на свежия въздух. И е вярно, че нощите там често са толкова хладни, та човек доста добре би понесъл и вълнено палто.
Беше вечерта на третия ден. Мурад Насър и аз отново седяхме заедно. Бях му разказал няколко откъса от библейски истории, към които от време на време проявяваше любознателност. И тогава той ме запита:
— Защо вие франките не бива да вземате повече от една жена?
— Много просто. Защото Бог е дал на Адам само една.
— Ти можеш ли да се ожениш за някоя мохамеданка или езичница?
— Не.
— О, Аллах! Какво ли не ви е забранено на вас християните! Ние никога не питаме кадъните си в какво вярват, защото жената няма душа. Ами ако сега залюбиш някоя мохамеданка? И нея ли не би взел?
— Може би, но тя трябва да стане християнка.
— Това и на акъла няма да й дойде, а по-скоро ще поиска ти да станеш мюсюлманин.
— Това пък на мен няма да ми дойде на акъла.
— А ако е много красива, ефенди?
— Тогава също не.
— И на всичкото отгоре много богата?
— Не.
— Ама ти нали си беден!
— Лъжеш се. Аз съм богат във вярата си и не я разменям срещу нищо.
Мурад заби поглед в земята, после ме оглежда известно време и продължи:
— Аз вече ти казах преди, че съм те виждал и чувал да се говори за теб. Ти си точно човекът, който ми трябва, и аз бих желал да те обвържа със себе си. Позволи нещо да ти покажа!
Той извади един портфейл, отвори го и го поднесе към мен. Видях пачка едри банкноти от английската банка.
— Знаеш ли каква стойност имат тези пари?