— Значи Аллах е бил по-благоразположен към теб, отколкото към мен. Аз нямам богати сестри.
— Ти не се нуждаеш от такива, защото ще имаш богата ханъма.
— Приятелю, досега това не ми беше известно, та аз нито даже съм помислил да си търся жена.
— И не е необходимо. Няма защо да я търсиш, тъй като ще я получиш от мен.
— Задръж си я! Моето искрено приятелство към теб ми запретява да те ограбвам.
— Ти не ме ограбваш, понеже аз няма да ти дам някоя от моите кадъни, а Карамфила, по-младата ми сестра.
По дяволите! Ама че в клещи попаднах! Как ли бих могъл да се откопча? Мурад действаше в разрез с всички обичаи и традиции — дали от приятелство, или собствена изгода, това си оставаше все едно. Едно отблъскване би било голямо оскърбление и означаваше да го превърна в свой смъртен враг. Хич да не беше стигал злощастникът до тая мисъл! Той можеше да дари по-младата сестра, нейсе и голямата и всичките му там останали, на Великия султан за рождения му ден! Само при мен да не се весва с тях! И на всичкото отгоре не ме изпущаше от очи, а държеше погледа си постоянно прикован към лицето ми, за да отгатне от него мислите ми. Понеже нито реагирах, нито продумвах, попита:
— Бива ли да чуя мнението ти?
— Моето мнение е, че човек не бива да си прави майтап с толкова сериозни и важни неща.
— Кой ти каза, че се майтапя! Аз говоря сериозно.
— Невъзможно! Аз съм християнин.
— Тъкмо от това трябва да ти стане ясно колко много те ценя. Ти ще вземеш моята сестра Карамфила, без да си променяш вярата.
— В такъв случай би трябвало тя се отрече от своята!
— И това не е потребно. Отивате просто при кадията, казваш й „Бубеним“, той се подписва и тя става твоя ханъма.
— За християнина това е запретено. Само онази, за която го е венчал свещеникът, може да бъде считана за негова съпруга.
Вече си мислех, че съм се измъкнал, когато оня отново намери изход.
— Ами венчай се тогава за Карамфила!
— Не става, понеже тя не е християнка.
Той наведе глава и смръщено я поклати. Бях убеден, че сега ще оттегли авантюристичното си предложение, ама и тоя път грешах напълно в сметките си, защото турчинът вдигна внезапно глава, плесна ръце като под някакво спонтанно решение и извика:
— Е, хубаво, тогава тя ще стане християнка! Жените нямат душа. Те не отиват нито на небето, нито в джендема. Значи е все едно дали казват Мохамед, или Христос.
Добрият човечец наистина надминаваше всички свои, но още повече моите сили. Още съм рекъл-недоизрекъл нещо и той се обявяваше готов за най-трудните отстъпки. Какво да правя? Най-добре би било да си плюя на петите. Вече се канех да отворя уста за някакъв претекст, когато той ми повели:
— Кажи ми откровено дали наистина ти харесва Кумру!
— Считаш ли за възможно, че някой би могъл да твърди противното?
— Не, защото Кумру е короната на прелестта и образец на красота. Аз ти я показах, за да ти дам престава за нейната по-млада сестра. Карамфила ще ти хареса досущ толкова и тъй като виждаш, че аз във всичко ти угаждам, сега с радост ще ми дадеш съгласието си. Ето ръката ми. Да, се споразумеем!
Той действително ми протегна десница. Аз обаче се забавих да му дам своята.
— Не толкова бързо! Има още разни неща за обмисляне.
— Какво още? Та нали с всичко се съгласих.
— С всичко на теб познато, но има и работи, дето не ги знаеш. Сестрите ти имат ли все още баща, майка?
— Не. Аз съм единственият техен повелител и те са длъжни да правят каквото им заповядам.
— Тогава позволи на Карамфила да взема уроци по християнство! Тя трябва много добре да се запознае с нашето учение, защото ще бъде изпитана. Ако не издържи изпита, ще си остане мюсюлманка и няма да може да стане моя жена. Така че аз не мога да ти дам категоричен отговор, преди Карамфила да е положила своя изпит.
Тогава той скочи гневно и размаха насам-натам чибука.
— Възможно е и Шейтана да стане християнин, аз обаче не! Щом ви е толкова трудно да встъпите в брак, то толкоз по-мъчно ще ви е и да достигнете небето. Но ти ще видиш, че аз все пак ще прокарам своя план. Моята сестра е умна къзъм. Тя бързо ще се оправи във вашето учение и много добре ще положи изпита. Тъй като за мен това стои над всяко съмнение, отсега аз ще се отнасям с теб като с неин съпруг и ще те посветя в моята далавера, в която трябва да влезеш.
И ето ти че настъпи онова, от което се бях опасявал! Далечните тътнещи гръмотевици бяха отминали и сега въздуха пронизваха светкавиците, които бях искал да отклоня. Предчувствах какво ще ми предложи, знаех отговора си предварително и ми беше известно, че ще си развалим достлука. Беше ми невъзможно повече да плавам под фалшив флаг, трябваше да си призная цвета и това всъщност хич нищо нямаше да навреди, защото разривът рано или късно щеше да настъпи.