— Ще помисля върху него.
— Ефенди, тук няма нищо за обмисляне. Не може да има човек, който да е толкова ценен за своя господар, както аз за теб.
— Възможно е, но аз вече имам един слуга.
— Бен Нил? Какво може да ти е полезен този млад човек? Какви сражения е водил и какви победи е извоювал?
— Той е още млад и лесно може да стане по-голям герой и отколкото си ти сега.
— Не го вярвам. Бен Нил не възприема уроци. Той не ме слуша и постоянно ми възразява. Който не иска нищо да научи, от него никога не може да стане нещо.
— Ти като по-опитен и разсъдлив трябва да проявяваш снизходителност към него. Би ми било приятно да се заемеш с него.
— Щом ти го желаеш, ще го сторя с удоволствие. Ще изтрайвам слабостите му и ще се отнасям с равнодушие и търпение към неговите серсемлъци.
— Тогава иди го потърси и му кажи, че искаш да останеш при мен. Както ме посъветва после той, така ще постъпя.
— Как? Ти, един толкова прочут ефенди, искаш да станеш зависим от хатъра на един слуга?
— Зависим не, но трябва да се съобразявам с него, защото в крайна сметка Бен Нил ще е този, който ще общува с теб.
— Ефенди, той трябва да оцени като голяма чест позволението да се наслаждава на сиянието от моето присъствие. Но щом като желаеш, ще отида да приказвам с него и после ще ти докладвам колко много го е ощастливил моят хабер.
Селим тръгна. Аз с удоволствие бих се приобщил като слушател на неговия разговор с Бен Нил. Между двамата слуги именно се бяха развили чудати взаимоотношения. Те се бяха харесали и все пак бяха от сутрин до вечер постоянно на нож. Въпреки недостатъците си Селим притежаваше добра душевност и беше благонадежден и грижовен в изпълнението на всички поръчения и работи, за които не се изискваше кураж. Човек просто трябваше да му прощава болезнената привичка да се прави на герой. Бен Нил беше събудил симпатиите ми. Той беше сериозен и въпреки младостта си развиваше възгледи, които и някои възрастни не притежаваха. Неговата проницателност беше достойна за възхищение, а енергията, която досега бе имал възможност, наистина, само в делнични неща да появява, даваше с право да се заключи, че където е необходимо, ще покаже и надлежната смелост.
Когато двамата се дърлеха, това винаги даваше весели сцени. Те внасяха разнообразие в често неприятната монотонност и аз на драго сърце бях готов да задържа Селим. С други думи онова, което той щеше да ми коства, щеше да се компенсира.
Сега видях мюлазимът да излиза от колибата на шейха. Първенецът на селото също излезе с него и се затича — съвсем против достойнството си на селски големец — към реката. Офицерът приближи, измъкна чибука си от чантата на камилското седло, натъпка го и седна после до мен. Аз му дадох огънче.
— Яздиш отлична камила — подех. — Трябва да е неземно блаженство да полетиш на нейния гръб през пустинята.
— Ще го опознаеш това блаженство — отговори Али Фарид, — защото ти ще я яздиш. Емирът я зае за теб.
— Наистина ли за мен? Как е стигнал до идеята да ми праща камила?
— Емирът не ти праща само камилата, а редом с нея и една молба, която трябва да ти изложа. Готов ли си да я чуеш?
— Разбира се.
— Ти често си бивал из пущинаците и умееш да четеш всички дири на хора и животни. Ето защо той ме накара да те питам…
Али Фарид спря посред словото.
В близост до писаните вече сайванти се появиха неколцина бедуини, водещи камили със себе си. Те сигурно произхождаха от околността и възнамеряваха да опитат да се наемат заедно с животните си за пътуването през пустинята. Мурад Насър ги бе съгледал от двора и излезе да говори с тях. Тъй като ние седяхме до портата досами дувара, той не ни видя, мина край нас и махна хората да влязат. Още щом спря очи на него, пълномощникът на Рейс Ефендина замълча и го заоглежда с мрачен, изпитателен поглед. Сега дебелият се обърна и ни забеляза. Никакъв симптом не издаде, че познава лейтенанта. Този се изправи и прекрачи в средата на входа, за да препречи пътя на Мурад Насър.
— Струва ми се, че тук ще изживея голяма изненада. Не сме ли се виждали вече веднъж?
— Аз теб? Никога — отговори турчинът надменно, плъзгайки пренебрежителен поглед по офицера. Личеше му, че говори истината.
— Възможно е да не си ме забелязал, но аз те познавам.
— Това ми е безразлично. Мен ме познават много хора. Каква работа ще имам аз с теб? Пусни ме да мина!
— Почакай още миг! Имам да говоря с теб и ще ми е много драго да чуя името ти.
— Питай другиго! Няма защо аз да ти отговарям.
— Не се заблуждавай! Знаеш ли кой е Рейс Ефендина?
По лицето на турчина мина внезапен трепет. Погледът, който сега хвърли на говорещия, носещ обикновеното облекло на нубиец, беше много замислен.