— Това е вестителят, когото шейх ел белед прати по моя повеля до Дер — каза лейтенантът.
— По каква работа? Бива ли да узная?
— Даже е задължително да го узнаеш. От Дер тръгва втори пратеник към Абу Симбел, оттам трети за Вади Халфа, оттам четвърти за Семнех и така нататък, докато цялата Нилска долина бъде оповестена.
— Значи трябва да се е случило нещо изключително!
— Нещо чудовищно — отвличане на роби, каквото от памтивека не се е случвало. Когато бъдат нападнати чернокожите, това не е нещо необикновено. При похищението на нубийци и нубийки хората все още затварят очи. Но да бъдат замъкнати в робство араби, на туй отгоре правоверни мюсюлмани, това е грях срещу Корана, който надминава всяка граница.
— Къде са дръзнали да сторят такова нещо?
— Чувал ли си за Бир ес Серир, който лежи на запад от Ес Сафих?
— Да. Този извор се намира югоизточно от Джебел Моджаф, отдалечен на един пълен ден езда с хаджии от Вади Мелк. Той принадлежи, ако не се лъжа, на арабите фесарах.
— Добре си осведомен. Подразделението на бени фесарах, което пои стадата си при този извор, чествало празник. Всички мъже потеглили към Джебел Моджаф, за да изпълнят там една голяма фантазия. Жените си останали вкъщи. Когато на другия ден мъжете се върнали, децата и старите жени лежели там избити, а младите жени и момичета били отвлечени. Стадата били разпръснати и на мястото имало над четирийсет трупа.
— Това е ужасно! Момичетата и жените на бени фесарах са прочути със своята красота. Не са ли намерени някакви следи на местопрестъплението?
— Не. Задухалият на сутринта вятър бил отвял следите.
— Кога е станало злодеянието?
— Преди двайсет дена. Ти знаеш, ефенди, колко е голямо разстоянието и няма да се учудиш, че получихме вестта едва преди три дни.
— Даже много ме учудва, че е дошла толкова бързо.
— Накъде мислиш, че са се насочили извършителите?
— Нито на запад, нито на юг, защото там не биха могли да продадат отвлечените. Смятам, че само за една посока може да става въпрос, а именно към Червено море. Те ще искат да откарат робините към Египет и Турция.
— Точно така си помисли и Рейс Ефендина. Но тук са възможни няколко пътя.
— Само два.
— Кои, ефенди?
— В близост до Вади Мелк край пустинята Баюда и в околностите на Бербер и оттам по възможно най-права линия към Суакин. Вторият път би бил през Вади Мелк и Вади ел Габ към Донгола и напреко през Нубийската пустиня до околностите на Рас Рауаи край Червено море.
Лейтенантът ме погледна удивено.
— Ефенди, Рейс Ефендина те познава много добре. Той също помисли за тези два пътя и каза, че ти със сигурност ще бъдеш на неговото мнение.
— Това ме радва. Но какво общо има моето мнение с цялата тая работа?
— Твърде много, повече отколкото си мислиш. Двата пътя трябва тайно да бъдат препречени, така че никой да не знае нещо за това и да не може да го издаде на похитителите на жените. Та Рейс Ефендина взе от Хартум войници и ги отведе с кораба си до околностите на Бербер, за да прегради с тях пътя към Суакин. А мен изпрати с първоначалния екипаж на кораба да завардя другия път.
— Значи четиридесет мъже. Те къде се намират?
— Вън в пустинята, защото никой не бива да ги види. За да можем да изминем голямото разстояние, ние се снабдихме с камили — за теб и за мен две истински хеджин, а за другите, за водата и провизиите обикновени животни.
— Защо и за мен хеджин?
— Не отгатваш ли? Нима не ти е известно високото мнение, което Рейс Ефендина има за теб? Той мисли, че твоят съвет би могъл да ми бъде полезен и тъй като със сигурност прие, че сега ще бъдеш в Короско, заповяда ми да яздя насам и да те помоля да се присъединиш към нас. Ще удовлетвориш ли молбата му?
Положението ми беше особено. Заради пътните разноски се намирах в затруднение и не можех да тръгна за Кайро. От Рейс Ефендина можех да очаквам помощ. Впрочем аз му бях обещал да го посетя в Хартум и не биваше да не изпълня желанието му. Освен това трябваше да отида до Хартум и заради даденото на водача от Маабдех обещание. И най-сетне си казах, че в доверието, което Рейс Ефендина ми оказваше, бе залегнала голяма чест за мене.
— Как бих могъл да отблъсна една такава молба! — заявих. — Ахмед Абд ел Инсаф ми оказа толкова много услуги, че аз с радост ще използвам случая да му бъда полезен.
— Ефенди, благодаря ти! Трябва да ти кажа, че Рейс Ефендина определено очакваше твоето съгласие. Тъй като задачата, която трябва да разрешим, е толкова опасна, аз мислех противното. Той ми каза, че ти не си мъжът, който ще се побои от неколцина роботърговци, и ето как душата ми се възрадва, дето ти не съсипа неговата крепка вяра. Начинанието ни е свързано с големи мъчнотии. Но като знам сега, че мога да разчитам на съвета ти, аз съм убеден, че поне няма да извърша големи грешки.