— Възможно е. Ти сам казваш, че разбойниците по всяка вероятност ще прехвърлят Нил между Тура и Мошо. В каква посока от Бир Мурат лежат тези селища?
— Югозападно.
— Значи ти трябва да се установиш точно на югозапад от Бир Мурат, и то на половин ден път от него. Това ще е приблизително до западната страна на самотно издигащата се Джебел Мундар.
— Точно така. Виждам, че и ти познаваш като мен онази област, ефенди. Сега зная къде трябва да спра и съм убеден, че със сигурност ще ни намериш. Пита се само дали Али Фарид, моят пряк началник, ще ми повери асакерите.
Мюлазимът досега си бе мълчал. Той съзнаваше, че тук онбашията е по-опитен от него. Може би тайно се радваше, че отговорността бе прехвърлена върху мен, и ето защо се пазеше да възразява. Сега, когато бе приканен непосредствено да говори, той отвърна:
— Естествено, че ще го сторя. Нямам нищо против онова, което Кара Бен Немзи ефенди разпорежда. Но ние накъде ще яздим? Та нали е невъзможно да се знае къде се намират тайните кладенци.
— Не е невъзможно. С малко разсъждения човек би могъл поне посоката да отгатне. Ние предполагаме, че разбойниците ще минат през Нил при остров Арго и ще хванат направление към Бир Мурат. Тъй като не могат да стигнат до тази цел без вода, значи трябва да търсим тайните кладенци по тази линия.
— И ти познаваш пътя?
— Път няма, но аз няма да се заблудя. Тъй като ловците на роби идват от запад, ние ще яздим западно от керванското трасе и паралелно с него на юг. Не се ли натъкнем на следа, значи ловците на роби още не са пристигнали, но можем всеки миг да ги очакваме. Преди всичко трябва строго да разпоредя, онбашията Мустафа да не предприема нищо със своите асакери, преди да сме се срещнали с него.
Това бяха основните линии на моя план. Необходимо бе да уговорим второстепенните неща и после можехме да потегляме. Ние и в подробностите постигнахме единодушие. Онбашията получи точни указания и сега се питаше само какво ще стане с Бен Нил и Селим. Единият каза, че бил мой слуга и не бивало да ме изоставя, другият се изрази по същия начин. На Селим, изглежда, нещо не му се харесваше при асакерите, понеже не искаха да вярват в неговите достойнства. На мен неговото присъствие с нищо не можеше да ми бъде полезно, а на онбашията пък толкоз по-малко. Ако Селим яздеше с войниците към извора, то трябваше да очаквам, че ще забърка някои глупости и ще провали плана ми. На мен той нямаше да смее да се противопоставя и ето как му казах, че и той може да язди с мен.
Та значи станахме четири души. Всеки взе един мях с вода и необходимите провизии на ездовата си камила и после потеглихме на юг. Асакерите щяха на първо време да спазват същата посока, но по-късно трябваше да се насочат повече наляво, сиреч на югоизток, за да останат успоредно с керванския път.
От Короско до Бир Мурат хората отчитат четири дена път.
Аз исках да измина това разстояние, което означава до същата географска ширина с кладенеца, за два дни. От нашите камили се изискваше голямо постижение, но те щяха да се справят.
Неприятното беше, че можехме да яздим само през деня. Обикновените кервани потеглят с изгрев слънце и пътуват до към единадесет часа. После почиват по време на най-големите дневни горещини до два часа, за да бъдат след това отново на път до вечерта. След залез слънце се вечеря с един час почивка и сетне продължават на лунна и звездна светлина до полунощ. Ние обаче искахме да намерим следи, които трябваше да водят напреко на нашата посока; през нощта не можехме да ги открием и ето защо трябваше да останем на седлото и в най-жежките обедни часове.
Местността беше отначало все още планинска. Каквото се предлагаше на нашите погледи, беше гола пустош и безотрадност. Не се виждаше ни дърво, ни храст, ни стрък трева. В тази самота внасяше живот само някой лешояд или гарван, преминаващ над главите ни. Двете пернати са единствените птици на Нубийската пустиня. Първата е по-точно белоглавият лешояд (Vultur fulvus). И той, и гарванът не се осмеляват да нападат живи животни. Поради това човек често вижда по път картини, от които го заболява сърцето.
Ако някой товарна камила именно не може повече да продължава, тя се отпуска на земята и нито с добри думи, нито със сила може да бъде принудена да стане. Хората просто я оставят да лежи и прехвърлят товара й върху другите животни. Тя не е мъртва, но вече няма сили да се изправи. Така лежи достойното за окайване животно още дни наред, раздвижва един крак или друг, повдига глава, а наоколо са накацали лешояди и гарвани, чакащи я полека-лека да угасне, та после да я разкъсат. Обитателят на пустинята подминава бездушно такива клети животни. Неговите камили виждат отражението на бъдещата си съдба и на минаване надават жаловит рев. Но аз винаги, когато видя да лежи някоя все още жива камила, прекратявам мъките й с един куршум. Гарваните и лешоядите изкълвават месото до костите, а скелетът остава да лежи, избелва се на слънцето и сочи пътя, по който керванът трябва да върви. От време на време човек вижда встрани от пътя няколко отрупани един връз друг камъни. Това са местата, където някой си е отишъл от жажда или по някакъв друг начин от живота.