Продължих да направлявам камилата си, ядосан на човека, който се проявяваше толкова безчувствен спрямо своите съплеменници. Той осъзна, че ще бъде изоставен тук сам, и ни последва. Впрочем слизането навярно нямаше да му се удаде толкова лесно, тъй като камилата му щеше да се възпротиви да спре, ако ние продължехме да яздим.
Разчитайки на тази особеност на камилите, аз винаги се държах начело. Още предния ден бяхме достигнали възвишенията на Абу Ракиб, а по обяд навлязохме сред тези на Вади Мериша. През цялото това време аз непрекъснато бях оглеждал земята за следи, ала не бях открил нищо.
И продължавахме нататък и нататък. Четирите камили изхвърляха без умора напред дългите си крака. Те наистина бяха отлични животни. Де само тримата ездачи да бяха също така издръжливи! За Селим изобщо не ставаше дума, той си беше слабак във всяко едно отношение. Но другите двама за съжаление не бяха свикнали с пустинята и трябваше прекалено много да се напрягат. Те не обелваха нито дума и ме следваха, верни на дълга си.
Не искам да кажа, че на мен в тази езда ми беше лесно, о, не. Аз също чувствах тоя ужасен зной, който така жареше лицето ми, че на няколко места по него, както и по ръцете, кожата се лющеше. Но ние имахме пред себе си цел и трябваше непременно да я постигнем. Щом човек веднъж е осъзнал едно „трябва“, то беше длъжен да хвърли всички сили, за да се справи.
Привечер пред нас изплува една хълмиста верига. Възвишенията се изтегляха напреко на нашата посока, но бяха незначителни. Това беше онзи низ от хълмове, който се проточва от Дар Суккот направо през Нубийската пустиня. Към него принадлежат и скалите, между които е закътан Бир Мурат. Значи ние сега се намирахме на една ширина с него и се касаеше дваж по-зорко да внимаваме. Аз трябваше да обследвам пясъка за следи, което при бързината на нашата езда не беше лесно, и същевременно да оглеждам хълмовете, за да заключа по формата и разположението им за наличието на водохранилище.
И ето че из един път камилата ми спря посред бяг. Пое въздух с ноздрите, после се обърна надясно и се затича, бих казал, с нямащи равни на нейните крака. Отпуснах юздите, колкото бе възможно по-хлабаво. Не ми и хрумваше да попреча на животното да следва своя инстинкт — то беше надушило вода.
Другите животни ни следваха със същата бързина. Пясъкът излиташе на облаци вляво и дясно, зад нас. Стрелнахме се между два хълма, които в заден план се свързваха посредством трети, така че пред нас лежеше една малка, отворена отпред котловина. По средата й моята камила спря и понечи да разрие пясъка с предните крака. Скочих от високото седло, без да я карам първо да коленичи, хванах я за оглавника и я издърпах назад. Тя се противеше, теглеше се, ревеше, риташе и хапеше — напразно. Трябваше да се върне, след което й стегнах краката така здраво, че да не може да мръдне от място си. Вбесена от съпротивата ми, тя се тръшна на земята и остана да лежи като умряла. Същото затруднение си имаха и спътниците с техните камили, макар вчера да се бяха напили до насита — те също бяха вързани.
В тримата ми придружители живецът се бе върнал. Те виждаха, че това е краят на днешната езда, и силите и жизнерадостта им се възвърнаха.
— Ефенди, ти наистина имаше право — провикна се радостно Али Фарид. — Според държането на камилите ни тук трябва да има вода.
— Такава има. Вижте ситните следи от камилски тор! Тук са пребивавали камили, следователно също и хора. А където ходят хора в пустинята толкова далеч от керванските пътища, там трябва да има вода. Нека разкопаем! Впрочем аз щях да дойда тук даже и да бях сам, без камила, съдейки от положението и формата на тази котловина за наличието на вода.
Коленичихме да разчистим пясъка. Той не беше сбит, а осем здрави ръце си помагаха в работата. При първия метър дълбочина стана влажен, после се натъкнахме на едно покривало, същото от няколко кожи от газела, а когато го отстранихме, се показа бистра вода. Няколко пръта бяха напреко вклещени, за да носят кожата.
— Хвала и слава на Аллах! — възликува Селим. — Тук има прясна вода. Нека пием след зноя на деня, та да придобием нови сили!
Той развърза сиджимката, стягаща шалварите му, за да върже половницата си и си гребне.
— Стой! — възпрях го аз. — Първо трябва да пие намервачът.
— Намервачът? Това си ти!
— Не, камилата ми. Тя е жадувала четири дни и сега трябва да си получи възнаграждението.
— Но човекът е на ред преди животното!
— Не във всички случаи. В сегашния случай нещата стоят наопаки. Камилата има ред преди мене. Аз съм пил, а животното — не, макар че трябваше да ме носи и аз си седях на сигурно върху неговия гръб.