— Но ако ти се случи някоя беда, ние ще си седим тук, без да можем да ти помогнем, и без да знаем какво трябва да правим.
— Ако утре до обяд още не съм се върнал, отправете се бързо при асакерите и яздете на юг, където ще се натъкнете на дирята на разбойниците. Защото аз няма да се върна само ако съм срещнал тези хора и от това ме е сполетяло някакво нещастие.
— Дано Аллах го предварди! Хваща ме страх, ефенди! Бих предпочел все пак да те придружа!
— Не. Убеден съм, че нищо няма да ми се случи, а твоята ръка тук може би ще е по-полезна, отколкото при мен. Касае се да се поддържа бдителна стража. Тук долу при кладенеца имате сянка. Но един от вас постоянно трябва да се оглежда на югозапад от хълма, на който спях. Ако по време на отсъствието ми видите разбойниците да се задават, възсядайте незабавно камилите и бързайте към асакерите, за да им кажете, че трябва да се изтеглят и да пропуснат ловците на роби.
— Ама при това положение враговете ще ни се изплъзнат!
— Не. Аз само не искам да предприемате атака срещу тях в мое отсъствие. Ето защо е по-добре да ги пропуснете. Те при всички случаи ще яздят към Бир Мурат и там ще ги заловим след завръщането ми.
— Но ако не останат дълго там?
— Тогава ще яздим след тях. Ние сто на сто се придвижваме по-бързо от една робска колона и със сигурност ще ги догоним. Та ако се върна и не ви заваря тук, ще знам, че сте при асакерите и там ще ви търся. Но ако не се случи нищо, оставате тук утре до пладне!
Бяха повдигнати, наистина, разни други възражения, ала аз си останах на разпорежданията. Днес моето животно го очакваха големи напрежения и аз му дадох двойна дажба негърско просо и няколко шепи фурми. След като закрепих меха си зад седлото, повелих строго още веднъж на тримата да бъдат предпазливи и се качих. Беше осем часът сутринта, когато напуснах кладенеца.
15. Първата битка с ловците на роби
Тръгнах отново на юг. Скоро хълмистата верига на север изчезна и сега наоколо се ширеше жълтото, безжизнено, еднообразно Бахр Бела Ма, Море без вода. Ако пустошта е потискаща, когато човек има спътници край себе си, то тя е още къде-къде по-потискаща, когато той знае, че е съвсем сам. Наляга го някаква боязън. Чувства се дребен и безсилен пред безкрая, един безпомощен червей пред монотонността и безплодието на могъщата природа. Мен също ме обхвана някакво чувство, като че пустинята се канеше да се издигне, а небето да се спусне, и аз да бъда разпитен помежду им. Тъй като не виждах живот, трябваше поне да го слушам и… започнах да си свирукам — както правят плашливите малчугани, когато ги е страх в тъмното.
Камилата ми наостри уши и удвои бързината си. Въздействието, което свиренето упражнява върху камилите е наистина удивително. Колкото и да е уморен тежко натовареният „кораб на пустинята“, веднага щом неговият водач долепи до устни специално изготвената за целта свирка, сякаш нови сили се вливат в изтощеното животно. То счита свиренето кат подкана към по-голяма бързина. През последните два дни се налагаше да щадя моите придружители, но днес не бе необходимо да спазвам подобни съображения. Искаше ми се да видя каква бързина е способно да развие моето сиво животно. Ето защо го подтикнах с милване, подвивания и свирене и си летях така напред. И най-добрият арабски бегач не би могъл да поддържа крачка с него. Мина повече от час, без бързоходната камила да покаже пот или учестено дишане. Тя си изпитваше своята радост от този продължителен бяг, защото когато поисках да я обуздая, трябваше кажи-речи да употребя сила, за да я възпра.
Час след час минаваха. Понякога минавах напреко през някой кор, където стърчеше я самотен, обезлистен храст сидр от рода на бодливата мимоза, я плачевен остатък от оскъдната растителност, която се развива по време на дъждовния период в едно такова речно корито. Стана обед и следобед, без да съм открил някаква камилска следа. Слънцето клонеше по-ниско и по-ниско. Сигурно вече се намирах на ширината на нилското село Тинарех и сега спрях. По на юг ловците на роби определено не биваше да търся. Слязох да позволя един час почивка на благородното животно. То получи също няколко чаши вода от меха и шепа фурми.
Когато слънцето се скри, качих се отново на седлото, за да поема обратно. Това се казваше езда! Ей така на, съвсем сам, наистина сам-самичък! И все пак не съвсем сам. Долу бе пустошта, смъртта, горе обаче сияеше животът; там бляскаха звездите и разказваха с пламтящи думи за онова, което е било, е, и си остава вечно и свързва човека дори през страхотиите на пустинята с любимото отечество. Мислите на човек в една такава яркозвездна, пустинна нощ кой ли може да ги обсъди, или чак пък опише!