Приблизително на хиляда крачки от трите хълма, между които се намираше кладенецът, се издигаше едно отделно възвишение. На половината разстояние видях един мъж да приближава бавно и колебливо. Беше много дълъг, много сух, носеше бял хаик и исполинска чалма със същия цвят. Та това беше разказвачът на небивалици, моят голям самохвалко, старият търчи-лъжи!
— Селим, Селим, аз съм! — викнах му. — Ела бързо! Няма от какво да се страхуваш!
— Тамам, тамам кетир! (Право, много право!) — ревна оня в отговор.
После впрегна своите дълги, „храбри“ нозе в такъв бърз бяг, че за времето от половин минута, за което бях побързал да сляза пак при трупа, стоеше пред мен.
— Хвала, слава и благодарност на Аллах, че дойде, ефенди! — поздрави ме той. — Сега всичко е наред, защото се надявам, че ще ми помогнеш да спася Али Фарид и Бен Нил. Но ако нещо те е страх, аз ще се заема с всичко сам.
— Не се хвали! Явно пак си се проявил като бъзливец, иначе сега нямаше да си тук.
— Бъзливец? Ох, ефенди, защо все ме подценяваш! Аз действах с една разумност, която би трябвало да похвалиш. Аз се съхраних, за да мога да спася нашите приятели.
— Де да ги беше спасил веднага! Накъде ги откараха?
— Натам!
Той посочи по направление на следата.
— Това май няма нужда да ми го казваш. Кои бяха всъщност другите?
— Не зная.
— Все пак би трябвало да знаеш кои са били петимата мъже, които са ви нападнали! Та нали трябва да сте говорили с тях!
— Аз не бях тук.
— Че къде пък си бил?
— Там зад оня баир.
Селим показа мястото, откъдето беше довтасал.
— Аха, избягал си?
— Не. Аз само заех друга позиция, която по-добре подхождаше за отбрана. За съжаление другите двама не бяха достатъчно умни да последват моя сияен пример.
— Вече разбирам. Оправдания и представяне на нещата в по-добра светлина при мен не минават. Нима не видяхте петимата да идват?
— Не.
— Тогава не сте поставили стража?
— О, напротив. Аз бях стражата.
— И не си видял хората, когато са идвали?
— Ефенди, не можех да ги видя. Това бе по времето на Утринната молитва и аз бях коленичил там горе с лице обърнато към Мека. Понеже петимата мъже идваха от запад, нямаше как да ги забележа.
— Не лъжи! Следите ми казват, че нападението е станало след времето на Утринната молитва. Ако си бил коленичил там горе, то щеше да бъдеш забелязан от враговете още отдалеч и нямаше да им се изплъзнеш!
— Това, което аз казвам, е вярно, ефенди! Прекалено много се бях вдълбочил в молитвата.
— В съня! Ти си спал! Признай си!
Тонът ми не беше баш любезен, както може да се помисли. Това сплаши грешника. Той погледна смутено към земята.
— Не ти ли се е случвало и на, теб да заспиш, молейки се? Колкото е по-дълбока молитвената вглъбеност, толкова по-близо е дрямката.
— За да не губя време, ще приема това полупризнание за цялостно. Значи си спал на пост. Когато се събуди, какво ставаше тук, какво видя?
— Не видях нищо, но чух долу при кладенеца високи, заплашителни гласове. Пропълзях сърцато и дръзко до ръба на височината, за да хвърля едно око надолу. И тогава ми се представи една потресаваща картина.
— Е, каква?
— Мюлазимът лежеше на земята и се бранеше срещу двама мъже, а други трима бяха сгащили Бен Нил. Тук лежаха нашите камили и вън пет чужди.
— Зарежи камилите! Аз искам да знам какво правеха хората.
— Бен Нил ръгна един от нападателите в сърцето, ала беше съборен от другите двама на земята.
— А ти, какво стори ти?
— Каквото бях длъжен да сторя, ефенди. Моята страст към всичко, що е неустрашимо и дръзновено, ме подтикваше, наистина, да връхлетя противниците, но аз осъзнах, че вече беше твърде късно да ги унищожа. Прибягнах към хладината на моя разсъдък и към трезвия размисъл и си казах, че моята намеса само би допринесла вреда от спътниците. Аз трябваше да се съхраня, за да мога по-късно да им доведа сигурна помощ. Пък и нали трябваше някой да остане тук, за да те уведоми, а това естествено можех да бъда само аз. Имах ли тук право, или не, ефенди?
— Вярно, твоят разсъдък е бил изключително хладен и предпазлив. Разказвай нататък!
— Аз не бях забелязан и се спуснах търчешката по отвъдния склон на рида. Ти барем знаеш как мога да тичам, когато се касае да браня или закрилям приятелите.
— Да, да, вече си го показвал.
— Отправих се към баира, на който ме видя да идвам.
— Отправил си се? Аз мисля, че си търчал като преследван чакал!
— Наистина бях бърз и лекокрил колкото ми бе по възможностите, тъй като ставаше въпрос за спасението на моите спътници. Притаих се там от другата страна, където не можех да бъда забелязан. По-късно видях хайманите да потеглят с двамата пленници.