— Бяха ли вързани?
— Вероятно. Не можах да различа, защото разстоянието сигурно възлизаше на повече от хиляда крачки. Видях само че дружината се състоеше от шест ездачи и две свободни камили. Сега зачаках теб. Съгледах да се задава един самотен ездач. Той накара животното си да коленичи, слезе и се промъкна предпазливо до кладенеца. Не можех да различа чертите на лицето му, но облеклото и фигурата му даваха да се отгатне, че това си ти. Тръгнах насам и те видях да стоиш на хълма, откъдето ме повика. Сега знаеш всичко и ще ми засвидетелстваш, че съм действал като мъж и герой!
Селим го каза с такова крепко упование, че с моето самообладание най-сетне се свърши.
— Като мъж и герой? Знаеш ли какво си? Ти си най-големият страхливец и най-загубената овча глава, вясвала се някога пред очите ми!
Беше грубо казано. Но в сравнение с изправящи косите ругателства, употребявани сред арабите, изразът „овча глава“ си е направо чист комплимент. Въпреки това Селим кипна докачен:
— Как ме нарече? Заслужил ли съм го? Аз очаквах похвала и признание, а…
— Признание? — пресякох го. — Признавам само че си един никаквец, един вързанак, който постоянно говори големи приказки, а пък се бои от всяка мишка. Ако беше действал като мъж или само като що-годе куражливо хлапе, сега Али Фарид и Бен Нил щяха да седят тук при кладенеца като победители. Тогава щях да приема за валидни изказванията ти за кураж и храброст!
— Ефенди, не те разбирам!
— В такъв случай ще се изясня. Ти не си бдял, а си спал. При това положение толкова повече ти е било дълг да поемеш върху себе си последиците от твоята немарливост. Там долу са се борили с петима противници двамата ти спътници, които сигурно даже са били нападнати в съня си, защото иначе щяха да си послужат с огнестрелните си оръжия. Бен Нил, който е още кажи-речи момче, е намушкал един. А какво си сторил ти? Тук горе си се намирал на една кота, която господства над долината. Имал си оръжията при себе си, защото и сега ги носиш. Ако беше стрелял по враговете, там от твоята сигурна наблюдателница, спътниците ти щяха да могат да си вземат сулука. Но ти си побягнал страхливо, изоставил си ги на съдбата им и сега се пъчиш с хладината на разсъдъка си. Ако твоята безкрайна гламавщина не будеше у мен състрадание, щях да се погрижа разсъдъкът ти да стане малко по-горещ. И на всичкото отгоре се осмеляваш да ми кажеш, че си цял да спасиш пленниците, ако аз не съм притежавал необходимия кураж? Какво ли наистина да те правя, а?
Селим стоеше сломен и със сведени очи пред мен като някой сгълчан малчуган и нямаше смелост да отговори.
— Е, хайде думай! Кажи, право ли говорих?
— Тамам, тамам кетир! (Право, много право!) — изплъзна се от него, сигурно изцяло против волята му, неговият обичаен рефрен.
Той прозвуча така необикновено, че гневът ми изчезна.
Пък и какво ли беше виновен, че имаше сърце на заек! Ами фанфаронщините му? Е, всеобщият опит учи, че най-големите страхливци обикновено по уста са най-големите герои. Затова продължих по-меко:
— Това най-сетне бе една истинска приказка от твоя страна и аз се надявам, че тя ще е началото на едно трайно подобрение!
— Ох, ефенди, аз все пак не съм толкова калпав, колкото си мислиш!
— Нека не говорим сега за това. Бен Нил и мюлазимът се намират в лошо положение. Ние трябва да им помогнем.
— Разбира се! Но как?
— Преди колко време бяха отведени спътниците ни?
— Малко повече от един сахат.
— Какви камили имаха враговете? Товарни?
— Не, леки ездови.
— Тогава няма време за губене. Аз трябва да тръгвам.
— Ти? А аз не?
— Е, да, от мен да мине, и ти. Всъщност би трябвало да те натиря, но ще ти вляза в положението и ще ти позволя да ме следваш.
— Ами аз няма камила! Ония вагабонти ми отмъкнаха моята.
— От което заключвам, че тяхната интелигентност не е голяма. Те имат двама пленници. Обстоятелството, че тук са се намирали три хеджин със седла, е трябвало да им подскаже, че третият отсъства и те трябва да го потърсят. Бъди радостен, че не са го извършили.
— О, не. Аз щях да се бия с тях до последна капки кръв и…
— Мълчи! Какво ми е мнението за твоята войнственост, сега знаеш. И по тая причина ми е приятно, дето не мога да те взема със себе си. Та нали инак всичко би провалил. Аз ще яздя след хаирсъзите, а ти ще драпаш подире ми пеша.
— Това не е възможно, ефенди! Как ще те настигна!
— Нищо по-лесно. Враговете са заминали преди един час. До два часа аз ще ги догоня и после ще те чакам.
— За да се бием заедно?
— Не бъди такъв будала! Когато дойдеш, аз отдавна ще съм се оправил с тях. Ти ще имаш най-малко пет часа бързо ходене. Мислиш ли, че ще трябва заради твоята прословута храброст да ги задържа три часа? Впрочем аз се надявам да побързаш. Нямам нито време, нито желание прекалено дълго да те чакам. Ти винаги си се хвалил с бързината и издръжливостта на краката си. Докажи сега, че те си заслужават хвалбите!