— Как се отнасяха с вас по пътя? — попитах аз.
— Нито добре, нито зле — изръмжа Али Фарид. — Не говореха с нас. Ние все едно не съществувахме за тях.
— Но помежду си са говорили?
— Малко и само за второстепенни неща.
— Не отгатнахте ли кои и какви са и откъде идват, накъде отиват?
— Не. Те нито веднъж не се нарекоха по име.
— Доста тайнствено. Тези мъже са били много предпазливи и очевидно имат всички причини за това. Не запитаха ли всъщност как сте стигнали до кладенеца, как сте го открили?
— Запитаха действително, но ние не им казахме. Така не узнаха нищо за твоето и Селимовото присъствие. Ние сметнахме за най-добре изобщо нищо да не говорим, за да не си навлечем укорите ти.
— И наистина сте постъпили умно, защото сега имаме свобода на действие. За мен щеше да е от голяма важност да знам дали тайният кладенец е бил известен на тези хора, или те са дошли непреднамерено в онази местност.
— Известен им беше и те се разгневиха, дето съдържал толкова малко вода, понеже ние я бяхме изхабили.
— При това положение мнението ми за тези мъже се потвърждава. С познаването на кладенеца те са се издали. Те са очакваните от нас ловци на роби.
— Невъзможно, ефенди! Та нали нямаха никакви робини при себе си, а пък ние сме дошли тях да освободим.
— Петимата мъже представляват само авангардът. Те трябва да се грижат за вода и да мислят за всичко, необходимо за сигурността на робския керван.
— Ако е така, тогава ти извърши голяма грешка, като остави, тоя авангард да ти се изплъзне. Трябваше да задържиш ловците на роби и да ги разпиташ. Колко полезно щеше да е това за нас!
— Полезно? Тук аз съм на друго мнение. Ако ми беше хрумнало да разпитам тези мъже, нямаше нищо да узная. Убеден съм, че щяха да ми кажат всичко възможно, само не и истината. И тъй като щеше да ми е невъзможно да им докажа лъжите, то при всички случаи щеше да е по-справедливо да ги пусна да си вървят.
— Ами сега те си заминаха, а ние не станахме по-мъдри отпреди!
— Точно защото си заминаха, много скоро ще знаем повече. Аз ги пуснах да си вървят, за да ги подслушам по-късно при Бир Мурат. Аз ще бъда там преди тях. Оттук до извора има половин ден езда. Тъй като те нямат камили и трябва да вървят пеша, ще пристигнат там едва вечерта, а това ще ми даде възможността ги наблюдавам и подслушвам.
— Ефенди, та те трябва да са слепи и глухи, за да не те видят и чуят!
— Нека това си е моя грижа! Аз умея да се промъквам тайно.
— Но ако въпреки всичко ловците на роби те забележат, ти си изгубен. Те няма да са сами при извора, защото не минава ден, в който там да не бивакува някой керван, често са и повече. Тези хора не всички са противници на търговията с роби и дружно ще се обърнат против теб.
— Известно ми е. Даже съм убеден, че там ще срещна един непримирим враг, един враг, който, ако се отдаде случай, дори ще напира за моята смърт, именно Мурад Насър, моят по-раншен спътник.
— Това е вярно. Турчинът вероятно е пристигнал при извора или ще го достигне най-късно довечера. Ти трябва дваж повече да внимаваш и аз те предупреждавам. Не отивай сам, а вземи мен и няколко асакери със себе си!
— Не бих го извършил. Сам ще съм в много по-голяма безопасност, отколкото в конвоя на няколко войници. Тяхното присъствие би привлякло вниманието и би ни издало.
— Значи моите хора трябва да останат при Джебел Мундар?
— Не. Ние ще яздим към тях, за да ги заберем. После ще се отправим към някое сигурно място в близост до извора, откъдето по-късно аз ще предприема вечерния си излет.
Лейтенантът се загледа в земята. Начинанието, което планирах, му се струваше опасно и навярно излишно, защото след известно време рече:
— Е, на мен ми е заръчано във всичко да ти се подчинявам, ала едно все пак трябва да спомена. Ти диреше тайни кладенци, защото смяташе, че там ще срещнеш ловците на роби. И действително откри един. Защо е необходимо сега да го напуснем? Защо искаш да водиш асакерите към Бир Мурат, след като все пак знаеш, че търсените ще го отбягват? По този начин те лесно могат да ни се изплъзнат.