Тук също нямах работа, защото какво говореше турчинът със своите приятели можеше да ми е безразлично. Та сега накъде? Е, да, ако знаех, че очакваните ще останат край извора! Той се намираше близо до втория огън. Май беше най-добре да се насоча натам. Вече се обръщах, за да изпълня намерението си, когато долових стъпките на приближаваща камила.
Ездачът, изглежда, познаваше добре терена, иначе в тая тъмнилка сигурно щеше да язди по-бавно. Във всеки случай и той се бе упътил към извора. По звука на стъпките разбрах, че ми е невъзможно да стигна там преди него и да се скрия. Тогава накъде? Най-добре зад шатрата на Мурад Насър, която се намираше близо до скалите. Отскочих значи настани и ето че прозвуча и гласът на пришелеца:
— Хей, вардачи! Къде ви е светилото?
Този глас ми се стори познат. Къде ли вече го бях чувал? Не се сетих веднага. Чух, че мъжът щеше да бъде посрещнат със светлина, и трябваше бързо да се направя невидим. Прокраднах се зад спомената шатри и се почувствах, поне на първо време, недобре закътан. Между шатрата и близката скална стена имаше един гъст храсталак и когато пропълзях зад него, почувствах, че се състоеше от бодливи мимози. Но вече бях тук и ако исках да бъда на сигурно място, трябваше да навляза по-навътре. Това беше най-напред неприятно, защото острите бодили проникваха през облеклото ми, кърпата на лицето и ме бодяха също по голите ръце, но освен това беше опасно, понеже тук се предполагаше наличието на скорпиони. Може би имаше даже асалехи, най-отровните змии на пустинята. Ухапването на едно такова влечуго при настоящите условия за мен би било неминуема смърт. Така става, когато човек пълзи нощем в интерес на чужди хора из пустинята или оазиса.
Най-сетне бях добре скрит и можех да гледам край шатрата до Мурад Насър. При вика на новодошлия пазачите на извора бяха донесли една факла, изработена от палмови влакна. Тя беше запалена от горящия огън и вдигната нагоре. Пламъкът освети един широк кръг, невключващ за щастие мимозовия гъсталак. Ездачът слезе. Беше обърнат с гръб към мен. Пазачите сложиха ръце една върху друга на гърдите и се поклониха дълбоко. Той трябва да бе някой много тачен мъж. Биеше на очи, че яздеше самичък през нощта в пустинята, без водач или придружител. Сега се обърна настрани. Мурад Насър съгледа лицето му, скочи веднага и се провикна:
— Абд Асл! В името на Аллах, възможно ли е! Как можех да се догадя, че ще те видя тук?
Другият се обърна при този вик и сега аз също видях чертите му. Вярно, това беше Абд Асл, „светият факир“, който бе примамил мен и Селим в кладенеца край Сиут, за да ни остави вътре да загинем! Нещо трепна в ръцете и краката ми да се втурна към него, за да му подиря сметка, ала не биваше да го правя. Ето защо значи преди малко неговият глас ми се стори познат.
— Ел Укасе! — удиви се старият. — Право ли виждат очите ми? Ти си тук при Бир Мурат? Аллах те е довел, защото имам да говоря с теб.
Той се запъти към Мурад Насър и му подаде ръка. Този я разтърси сърдечно няколко пъти.
— Да. Аллах е отредил тази среща. Моята душа се радва на твоя лик. Ти си сам, а аз имам слугини при себе си. Бъди мой гост и седни при мен!
Факирът прие поканата. Той заповяда на пазачите да снемат седлото от камилата и да я напоят и се намести до турчина. Сега аз имах двойна причина да се дивя. Първо, неговата камила беше, както видях на светлината от факлата, по-ценно ездитно животно и от моето. Как бе встъпил факирът, който уж беше толкова беден, в притежание на една такива драгоценност? И второ, той нарече турчина не Мурад Насър, а Ел Укасе. Укасе означава патерица и се употребява също в значението на инвалид. Откъде го имаше турчинът това прозвище? Той все пак притежаваше здрави крайници!
Той лично влезе в шатрата, за да донесе на факира чибук. Оня ми бе казал в Сиут, че никога не пуши, сега обаче прие лулата и скоро запафка като някой, който е задължен с договор да го прави. Вече не ме бе яд на бодливия гъстак. Лежах отдалечен най-много на пет крачки от двамата и смеех да се надявам да чуя нещо важно.
Те си размениха най-напред обичайните фрази. После започнаха да се хранят и камиларите се оттеглиха. След вечерята факирът се огледа изпитателно и прошепна:
— Онова, което искам да обсъдя с теб, не е за всяко ухо. Ти имаш харем при себе си. Могат ли нашите думи да бъдат чути там?
— Дъщерята на моя баща обитава шатрата. Тя може да чуе всичко, ала при нея са робините й, така че ще е най-добре да отидем в моята.
Те влязоха в шатрата, зад която лежах. Вътре беше тъмно. Пазачите на извора бяха угасили факлата. Сега и наоколо беше пак тъмно, ала звездите полека-лека започваха по-ярко да блестят. Пробутах се непосредствено до шатрата и се заслушах. Те говореха вътре, но само полугласно, и лененото платнище не позволяваше думите им да достигат ясно до мен. Но аз исках и трябваше да ги подслушам. Ето защо опитах да повдигна брезента между два кола. Стана, и то така добре, че можех да провра вътре главата си.