— Тук се заблуждаваш. Как може да си мислиш, че Кара Бен Немзи ефенди се намира още на моя сандал! Той ме оскърби и ние сме смъртни врагове! Мислиш ли, че бих му разрешил при това положение да се ползва от кораба ми?
Физиономията на факира сега сигурно показваше израз на най-голямо разочарование. Не можех да го видя, но затова пък чух думите му:
— Как? Той не е на сандала? Значи ние се намираме на погрешна следа?
— Да. Той отново ви се изплъзна. Имаш право, тоя гяур стои в съюз с Шейтана.
— Но накъде е тръгнал? Ти може би знаеш?
— Не зная, но мога да се досетя. Мисля, че ще бъде преди теб в Абу Хаммед, ако изобщо възнамерява да пътува нататък. Останах с впечатление, че от Короско възнамеряваше да се отправи към Корти, за да тръгне оттам през степта Баюда направо към Хартум.
— От какво си вадиш такова заключение? Да не би Кара Бен Немзи да е изтървал някоя необмислена дума в това отношение? Ти присъства ли на неговото заминаване?
— Не. Аз потеглих преди него. Но той скоро ме последва. За мен това беше необяснимо. Той седеше с мюлазима на Райе Ефендина пред хана и…
— С кого? — прекъсна го факирът. — Рейс Ефендина е пратил своя офицер в Короско?
— Да. Мюлазимът се заяде с мене и твърдеше, че ме познава. Беше прав, но аз отрекох. Моето оставане там не можеше да продължи и миг повече и ето как наех първите попаднали ми камили и си обрах партакешите. Скоро след това гяурът ме настигна с Али Фарид. Яздеха великолепни камили и с тях бяха Селим и Бен Нил.
— Бен Нил? Аллах, Аллах! Познавах едногова със същото име, ама той е мъртъв.
— Един моряк от Губатар?
— Да. Как ти хрумна да назовеш това селище?
— Защото говоря за този, когото считаш за мъртъв. Ти си го прилъгал, както той самият ми каза, в бунара. Оня неверник го е освободил и взел със себе си.
— Това… е… невъзможно! — чух факира да ломоти.
— То е точно така, както ти го разправям. Бен Нил е станал слуга на гяура.
— Аллах керим! Това е прекалено! Ами че тогава всичките трима, дето трябваше да умрат, сега са заедно! А ние уж взехме всички предпазни мерки. Вече пак има един повече срещу нас. Но аз все още не се боя. Имам могъщество да ги погубя всичките и се заклевам в Пророка и неговата брада, че ще го сторя. Ще ги последвам, ще ги гоня, та ако ще заради тях и до Бахр ел Гхазал да отида. Ще потърся сина си и ако аз самият не го намеря, ще ги предам в неговите ръце. Имаш ли си хабер всъщност къде са се дянали?
— Не. Тези люде следваха керванския път само на късо разстояние. После, както сочеха дирите, са извили надясно.
— В такъв случай трябва да побързам да отида в Абу Хаммед. Ако не са там, ще пратя хаберджия до Бербер, Корти и Деббех. На едно от тези селища все трябва поне следа от тях да открия.
— Жалко. Аз се зарадвах, като те видях, защото си помислих, че ще пътуваме заедно.
— За съжаление това е невъзможно. Ти имаш харем при себе си и ще се предвижваш яваш. На мен обаче ми е нужна бързина. Кога заминаха враговете ни от Короско?
— Понеделник заран.
— А днес е четвъртък. Ти каза, че яздели добри камили. Значи имат голяма преднина, която трябва да наваксам. Аз…
Не можах да чуя следващите му думи, понеже отново се бе чул тропот, и един висок глас извика:
— Ставайте, вардачи на извора! Запалете светлината, защото се нуждаем от вода!
Измъкнах глава изпод шатрата и се смуших отново в трънака. Звездите грееха по-ярко отпреди и тяхната светлина достатъчно добре ми позволяваше да видя, че бе пристигнал цял отряд ездачи на камили. Те накараха животните да коленичат и слязоха на тъмно. Беше запалена една факли и сега можах да изброя седем мъже, които бяха дошли с пет животни. Това числово съотношение отначало ме озадачи, но скоро успях да си го уясня, защото разпознах четиримата ловци на роби, на които бях оставил свободата.
Другите трима са били пратени с пет камили да вземат вода от Бир Мурат и по път са се натъкнали на злощастните си ахпапи. Сега бе сигурно, че не бях се излъгал, четиримата принадлежаха към похитителите на жени, които търсехме. Керванът наистина беше поел по северния път и сега трябваше да ни падне в ръцете.
Това много ме зарадва. Но пък толкова по-малко ме радваше настоящото ми положение. Бях дошъл, за да подслушам ловците на роби, а ето ме заседнал тук зад шатрата. Те сигурно нямаше да се задържат дълго и аз не съзирах възможност да се приближа до тях. Така си мислех. За щастие обстоятелствата се развиха далеч по-благоприятно, отколкото смеех да се надявам.
Мурад Насър именно беше излязъл с факира от шатрата, за да хвърли едно око на пристигналите. И ето че извика изненадано:
— Аллах, Аллах! Отново чудо! Та моите очи съглеждат пак приятел!