— Но как се казва народът ти, можеш да ми кажеш?
— Да. Нашите мъже се наричат донгиоли.
— А теб как те викат?
— Пуло.
— За днес не плачи! Нищо няма да ви се случи. Ето ти десет пиастъра, които можеш да поделиш с Джангех. Тя ще получи храна и няма да бъде вързана извита.
Когато сложих парите в ръката на Пуло, от очите му потекоха радостни сълзи. Той поиска да ми благодари, устните му затрепериха, ала не промълви нито дума. Едно движение, което направи към улицата, ми издаде, че му се иска веднага да се завтече към сестра си отсреща, за да й даде парите. Но той размисли и промърмори:
— Не, не сега, а едвам след като е минал повелителят.
— Защо?
— Защото той ще види, че не е продала за толкова пари, а ги е получила като бакшиш. Пък даровете трябва да предаваме, без той да ги отчита.
— В такъв случай Абд ел Барак сигурно често минава оттук, за да види докъде е стигнала с търговията Джангех?
— Да. Той идва един път преди и веднъж следобед да прибере парите. Аз ги крия от него и му давам само осемте пиастъра. Трябва да давам от време на време нещичко и на Джангех, ако тя е изкарала твърде малко. Останалото заравям. Когато имам достатъчно, ще откупя мен и Джангех и ще тръгна после с нея към Бахр ел Абиад при донгиолите.
Това бе едно много доверително откровение. Пуло ме смяташе за човек, на когото можеше да довери тази тайна, без да се опасява от издайничество.
— И колко вече си спестил? — осведомих се аз.
— Вече почти четирийсет пиастъра.
— А от колко време си при Абд ел Барак?
— Много, много седмици и още много повече дни.
— Една година?
— Това не зная.
Пуло не умееше да определя времето. Ето защо продължих да питам по друг начин.
— Колко пъти си виждал да потегля оттук поклонническия керван за Мека?
— Два пъти.
— Значи си вече от две години при Абд ел Барак, запомни го! Сега ти не ме виждаш за последен път! Аз често ще се отбивам тук да пия бира и вероятно ще мога да ти дам някой добър съвет или пък да помоля вашия повелител да ви освободи.
Върнах се на мястото си, съпроводен от неговия благодарствен поглед. Трябваше ли да кажа на момчето, че той всъщност е свободен, защото ловът на роби е забранен? Не, понеже той така или иначе нямаше да може да се възползва от това сведение. Значи бяха брат и сестра! Бях покъртен. Каква любов и каква привързаност! Пуло подпомагаше Джангех, за да не гледа как страда! Той не беше забравил своята страна, своя народ и своите родители. Искаше да се върне при тях и само за това пестеше. И как обикновено хората описват тези чернокожи? На какво стъпало ги поставят? Би ли могло едно бяло момче на възрастта на това негърче да чувства по-дълбоко, да мисли и действа по-правилно? Определено не! Който счита негъра за неподдаващ се на възпитание, който оспорва благородните пориви на сърцето му, той извършва грях не само спрямо черната раса, но и спрямо целия човешки род.
И тоя Абд ел Барак, сиреч Слуга на благословията! Колко малко подхождаше името на делата му! Всъщност ми се искаше по-подробно да се осведомя за него, ала тук това щеше да обърне внимание. Ако му оставех неговата непринуденост, вероятно щеше да е по-възможно да направя нещо за децата. Защото, че ще се заема по някакъв начин с брата и сестрата, за мен беше твърдо решено. Аз, чужденецът, който едва притежавах необходимите пътни пари да се добера до родината? Защо не! Абд ел Барак нямаше никакво право да третира децата като своя собственост и да ги кара да работят за кесията му. Това беше сигурно. Той щеше да ги освободи, та дори до министерството да се наложеше да отида. Към кой народ принадлежаха децата, по този въпрос не можеше и съмнение да има — те бяха донгиоли, а това племе спада към племето динка, което се нарича още джангех. Последното наименование бе станало в Кайро име на момичето. Динките са безусловно най-красивата човешка раса край Бели Нил. Те са стройни и с висок ръст. Изразът на лицето им излъчва повече мекота и разсъдливост от другите народа на Судан. При това положение не бе за чудене, че момчето не притежаваше тъпоумното, безучастно държане на повечето негърски деца. Ако Пуло имаше възможност да посещава някое немско основно училище, сигурно нямаше да изостава от своите съученици. На такива безмълвни размишления се бях отдал, додето моята замисленост стана неудобна за турчина. Той се осведоми за мълчаливостта ми и аз му разказах какво бях научил от малкия противник на неговите големи мустаци. Мурад дълго гледа умълчан със забоден надолу поглед, така че накрая го запитах:
— Е, какво ще кажеш по въпроса?