— А сега най-главното — продължи Абд Асл. — Моят син при вас ли е?
— Да. Той ще язди с нас до Рас Рауай, за да получи там парите.
— При Бир Мурат няма ли да дойде?
— Не, защото трябва да се показва колкото се може по-малко. Знаеш, че имаме няколко тайни кладенеца в пустинята. Те ни улесняват да оставаме незабелязани. Но шейсет робини, петдесет придружители и надлежните за това животни се нуждаят от много вода. И въпреки всичко нямаше да се насочим насам, ако последният ни таен кладенец не беше открит и изчерпан от други.
— Как може някой да открие един такъв кладенец?
— Аз също го смятах за много мъчно. Шейтанът трябва да е бил благосклонен към онова християнско куче.
— Някой християнин? Ти си срещнал гяур в пустинята при кладенеца?
— Един проклет франк с придружителите му. Но тоя чакал не беше страхлив, а неустрашим като пантера. Той не само ни отне двамата пленници, ами и всичко що имахме у себе си.
— Не те разбирам и само заключавам от словата ти, че ви е сполетял някакъв необикновен нещастен случай. Разправи какво се случи!
Малаф се подчини. Той се придържаше към истината и не казваше нито дума в повече или по-малко. Представяше моето безстрашие в правдива светлина, естествено не от чувство за правота, а от благоразумие. Колкото по-героичен ме обрисуваше, толкова по-малко ставаше основанието да му се отправят упреци. Ибн Асл ел Джазур отишъл до тайния кладенец и го заварил без вода. По тази причина изпратил напред хора с камили и мехове към Бир Мурат и те се натъкнали на Малаф и хората му. Сега възнамерявали да напълнят меховете и с пукване на зората да потеглят. Двамата слушатели не прекъсваха разказвача, накрая Мурад Насър попита:
— Колцина мъже имаше гяурът със себе си?
— Двамина.
— Кои бяха те? Отде идеха и накъде се канеха да идат?
— Това не мога да ти кажа, защото хаирсъзите не отговориха на нито един мой въпрос.
— Дали не е бил немският гяур? Опиши точно него и другите!
Мъжът изпълни нареждането. Той описа първо лейтенанта, после Бен Нил и най-подир мен!
— Това е той, той е! — извика факирът, пригласяй от турчина. — Не може да е друг, заблуда тук не е възможна. А двамата му придружители са били Бен Нил и мюлазимът на Рейс Ефендина. Липсва сам Селим. Къде ли може да е останал?
— На този въпрос лесно може да се отговори — рече Мурад Насър. — Селим е драснал и се е скрил. Мискинът постоянно се нарича башът на героите, а пък е най-големият страхливец, който човек може да си представи.
— Дали Селим наистина се е намирал наблизо?
— Разбира се, защото нали камилата му е била там и е била откарана заедно с другите. Немецът също е отсъствал, по-късно се е върнал при кладенеца и сетне проследил дирите. Може би Селим го е изчаквал и му е съобщил случилото се. Всичко това ми е напълно ясно. Само че какво ще дири неверникът посред пустинята при тайния кладенец? Ей това искам да зная!
— Аз ще ти го кажа — отвърна факирът. — Кара Бен Немзи знае, че се домогваме до живота му, и не язди по обичайния кервански път, за да се отърве от нашите дирения.
— Какво ще прави мюлазимът при него?
— Срещата им е непреднамерена, както и почивката при кладенеца.
— Откъде франкът се е сдобил толкова бързо с добри камили за себе си, Селим и Бен Нил?
— За мен това наистина е загадка. Да ги придобие човек, не е трудно, стига да може добре да плати. Франкът не може да го стори, защото няма пари. Той е трябвало да ти върне онова, което си му дарил.
— Това е вярно и аз знам, че той не притежава повече, освен потребното за връщането си в родината. А има и още нещо. Който наема камили, трябва да вземе със себе си собственика или някой от верните му хора. Такъв не е имало, значи трите камили не са наети. Ама пък да ги купи, той още по-малко може.
— Сигур ги е задигнал от пасището!
— Не. Чапкънът е един кучи син, християнин, но не краде. Аз даже го смятам за мъж, който предпочита да даде сто пиастри, отколкото да остави неотплатена услуга. Че той се е снабдил с три ездови камили там, където аз съумях да получа само товарни животни, за мен е непонятно. Но каквато и да е работата, аз мога само да приканя към предпазливост. Ние трябва да предупредим сина ти.
— Аз го считам за ненужно. Мислиш ли, че немецът ще се осмели да подхване бой с прочутия Ибн Асл ел Джазур?
— Защо не? Кара Бен Немзи се е осмелявал и на къде по-други неща.
— Но той ни най-малко не подозира за присъствието на моя син!
— Не се заблуждавай! В Джезаир чух да разказват за него, а и самият той сподели с мен едно-друго от преживелиците си, вярно, само пестеливо и скромно, ала аз умея да чета между думите. Тоя човек има усет, развит като на лешояд, и око на орел.