Малаф тръгна. Навън сега се чу един висок глас, който като че държеше сказка.
— Това е собственикът на моите камили — поясни Мурад Насър. — Разказва някаква приказка. Аз никога не съм чувал толкова добър разказвач като тоя мъж. Ние сега вече нямаме нищо належащо за обсъждане и затова нека излезем и го послушаме!
Ориенталецът е неуморен в слушането на приказки. Абд Асл веднага изрази съгласие и последва турчина към извора насреща, където се бе образувал един кръг от любопитни. Аз издърпах глава от шатрата и заумувах какво да правя. От това, което бях чул, можех да бъда извънредно доволен и все пак на драго сърце бих останал и по-дълго. При всички случаи бе важно да се разбере как ще се отнесе ловецът на роби към възнамеряваното предупреждение. Но можех ли да чакам връщането на Мурад Насър и факира? Едва ли. Сега сигурно още часове наред щяха да се разказват приказки, после щеше да мине още много време, преди всички да заспят, и след това се предвиждаше, че двамата споменати ще бъдат задържани от Ибн Асл до заранта. Толкова дълго в храстите не можех да рискувам да остана, а пък беше и неудобно. Досега всичко бе протичало великолепно. Някое дребно обстоятелство обаче можеше да провали нещата. Ето защо трябваше да пристъпя към оттеглянето, което разказвачът на приказки облекчаваше. Всичко, що имаше уши, стоеше или седеше край него. Даже жените се бяха приближили към кръга, за да вземат и те участие в насладата. Ето как пътят ми се бе освободил и аз можех в рамките на пет минути толкова надалеч да пропълзя, че после да се надигна ида вървя изправен. Скоро долинката на извора лежеше зад мен и аз стъпих в клисурата. Там не следваше да се очаква подслушвач, ала въпреки това аз съблюдавах прежната предпазливост. Звездите искряха на небето, ала тук в дълбината бе тъмно кажи-речи като в рог. Както пристъпвах безшумно, до ухото ми се донесе някакъв слаб шум. Той идваше отпред и над мен. Спрях и се заслушах. Дълбока тишина владееше наоколо след около пет минути продължих да се промъквам. И ето че отгоре се отрони камъче, последваха го няколко други, сетне сякаш се откъсна каменна лавина.
— Аллах керим! — изкряска един глас.
Тупурдията беше ужасна. Трябваше да отскоча настрани, за да не бъда улучен от камънаците, ала отидох от дъжд та на капчук, защото нещо голямо и тежко, макар и не с твърдостта на камък, се сгромоляса върху мен. Поисках бързо да се изправя, ала ми трябваше време. Бях яко ударен по главата и рамото и чувствах в раменната област някаква сковаваща болка. Пред мен лежеше дългото тъмно нещо, което се бе стоварило шумно върху мен. Протегнах ръка да го опипам и набарах един нос. Значи човек! Кой беше мъжът? Мъртъв ли беше, или само в безсъзнание? Хванах му главата, за да напипам сънната артерия. Докосването има неочаквана последица — мъжът изкрещя високо, скочи и търти да бяга, за щастие не към извора, а в противоположна посока. Втурнах се след него. Скоковете, които правеше с дългите си джонгали, ми мязаха на чисто „селимски“. По едно време се препъна в някакъв камък и се изсипа на земята. Аз се озовах веднага върху него и го стиснах за гърлото, та да не може да крещи. Попипах лицето му, тъй като тук бе твърде тъмно, за да различа с очи чертите. Правилно, не бях се излъгал. Свалих ръка от гърлото му и повелих:
— Говори тихо, Селим! Ранен ли си?
При познатия тембър на гласа ми той бързо скочи.
— Ти самият ли си, ефенди? В такъв случай не е необходимо да се преструвам на мъртъв.
— Откъде идваш?
— Оттам горе, че надолу!
Той посочи скалната стена нагоре.
— Кажи слава на Аллах, че нацели мен! Аз се чувствам като разбит, наистина, но ако се беше стоварил направо върху камънака, сега щеше да лежиш тук мъртъв или с натрошени крайници. И какво пък диреше край клисурата?
— Исках да се спусна в нея, за да те спася.
— Глупости, аз изобщо не съм се намирал в опасност.
— Ти не се яви толкоз дълго, че се закахърихме за теб. Като най-храбрият от героите аз тръгнах мълчешката да те освободя. При спущането земята из един път се сурна под нозете ми и следствие на това се намерих долу много по-бързо, отколкото ми бе в намерението.
— Това сега е поредната ти щуротия. Ако действително се намираха опасност, ти щеше да си последният, който би съумял да ме спаси.
— Ама, ефенди, та аз съм тамам за такива дела роден!
— Не е нужно тепърва да ме уверяваш. И бездруго отдавна вече знам, че ти е писано в Книгата да вършиш само калпазанлъци. Много вреди ще ни причиняваш още ти на всички нас. Но аз бързам и нямам време за разправии. Ще можеш ли да се изкачиш?