— Това е добре! Значи по принцип не си противник и на Ибн Асл?
— Не. Той е дързък мъж, а аз почитам и възхвалявам куражлъка. Но той не биваше да краде камилите ни!
— Ибн Асл ще те обезщети. Да говорим сега за най-главното. Хадифът забрани лова на роби. Той изпрати Рейс Ефендина да залавя робските кораби и роботърговците. Към него се приобщи и един франк, едно християнско куче, дано Шейтанът го погълне. Тоя човек не вярва в Аллах и хули Пророка. Той пребивава, както узнахме, в Короско. Ибн Асл сега е на път с един робски керван. Рейс Ефендина го е научил и се таи с много войници в околностите на Бербер, за да залови шествието. Но керванът може да се насочи и по на север. Ето защо Рейс Ефендина изпратил един мюлазим с отряд асакери при гяура в Короско да препречат пътя на кервана. Сега аз знам точно, че Ибн Асл е поел по тази пътека, и това бе причината незабавно да потегля с моя придружител, за да го предупредя за неверническото куче. Има ли нещо нередно в това?
— Не. Какво се е загрижил тоя франк, това християнско куче, за работите на тази страна? Дано за Джехеннема да хване пътя! Аз нямам нищо против това, което вършите или възнамерявате. Не се боя и от Ибн Асл, понеже не съм го оскърбил, а по-скоро той трябва да се страхува от мен, защото е грабителят на нашите камили. Ако той дойде, аз съм готов да се сдобря с него, в случай че изрази съгласие да заплати откраднатите животни.
— Ибн Асл ще го стори, защото аз ще се застъпя за теб.
— Направи го и аз ще ти се отблагодаря! Но не рече ли муца’бирът, че Ибн Асл е вече отминал?
— Нубар го рече, ала сигурно не е прав. Водата е изчерпана. Ако го беше сторил робският керван, тук щяха да се виждат следите от бивака. Известно ми е, че Ибн Асл винаги изпраща напред съгледвачи. Тези хора са били тук и са изпразнили ямата. Керванът ще дойде след тях, а дотогава тя отново ще се е напълнила.
— Тогава да сложим пак камъка отгоре, та да не прониква вътре горещината на слънцето. После ще отсечем едно от тези дървета, за да можем да си запалим огън.
— Не бива да го правим — възрази Абд ел Барак. — Трите дървета са нишаните на кладенеца и не трябва да бъдат повреждани. Ако се нуждаеш от огън, просто потърси из вади камилска фъшкии.
Менелик взе пушката си и се отдалечи. Бях убеден, че в цялата вади няма да се намери камилска тор. Моккадемът трябва да си имаше причина да отдалечи сега шейка. Аз я подозирах и скоро получих потвърждение на предположението си, защото когато бедуинът изчезна от очите на двамата, фокусникът рече гневно:
— Каква непредпазливост да кажеш всичко толкова откровено на тоя шейк! Нужно ли беше да знае какво възнамеряваме?
Те седяха край кладенчовата яма, а дългите им пушки бяха облегнати на скалата.
— Как смееш да ме обвиняваш в грешка! — изръмжа Абд ел Барак. — Кой ти разреши да ме говориш с такъв тон! Да не би да не мога да казвам и разправям на тоя водач каквото ми е угодно?
— Аз нямам нищо против, но как ще го приеме Ибн Асл?
— С най-голямо задоволство. Шейкът може да знае всичко. Той нищо няма да издаде, тъй като скоро ще затвори устата си навеки.
— Искаш да кажеш, че ще умре?
— Менелик ще умре, трябва да умре, защото сега познава тайната на кладенеца. А след като тайните кладенци са издадени, всеки, който наминава край тях, ще може да си взема вода. На Ибн Асл вече няма да е възможно да пои робските си кервани и ще трябва да зареже занаята си. Ето защо всеки чужд човек, комуто стане известен някой таен кладенец, е обречен на смърт. Поздравът на Ибн Асл към шейка на монасирите ще бъде куршум.
— При това положение наистина всичко, което повери на Менелик, ще остане премълчано. Но правилно ли беше да го водиш тук? Все пак си знаел отнапред, че това ще му коства живота!
— Можех ли да постъпя другояче? Ние се нуждаехме от бързи камили. Менелик беше единственият, който имаше такива животни, и пожела да ни ги заеме единствено при условието, че язди с нас. Той ни нямаше доверие. Сега ще си носи последиците. Аз го изпратих за фъшкии, за да мога тайно да говоря с теб. Като бях откровен с него, аз му подсилих доверието към нас, и той толкова по-сигурно ще отиде на отредената му сигурна смърт. Сега все още ли мислиш, че съм постъпил непредпазливо?
— Вече не. Но ще признаеш, че невинаги си бил предпазлив!
— Тъй ли? И кога пък ми е липсвала потребната разумност?
— Твърде често. Припомни си нощта в Кахира, когато гяурът те спипа като джин!
— Не ми напомняй за това! — кипна Абд ел Барак. — Часът, в който се намирах в ръката на оня кучи син, е най-злощастният в живота ми и аз няма да се успокоя, додето не му се разплатя за тая шейтанщина. Ама и ти нямаш право да ме кориш. Да не би ти да си бил по-умен? Не беше ли принуден да избягаш заради него от кораба? И не ви ли се изплъзна той после, когато си въобразявахте, че в стария бунар край Сиут се намира съвсем сигурно във ваша власт?