— Че те съветвам да не се намесваш в тая работа. Ще си имаш кахъри и неприятности, а може би и нещо по-лошо.
— Ха! Робството е премахнато.
— В книгите и споразуменията. В действителност обаче в Турция и Египет то продължава да си съществува. Тук никоя власт няма да вземе да пита моят негър слуга ли ми е или роб.
— Но ако доложа за конкретен случай и приведа доказателства, властите ще бъдат принудени да вземат мерки.
— Е, да де, ама как ще ги вземат! Да вземам за пример домакинството на най-знатния мъж в Египет! Хадифът само слуги и слугини ли има и вече не роби и робини? Не ми отговаряй с перефрази, а късо с „да“ или „не“!
Замълчах. Какво ли можех да му кажа?
— Не чувам отговор и това е достатъчно ясно. Вярваш ли, че откак е влязла забраната, Судан не доставя вече роби? Или мислиш, не е общоизвестно, че годишно все още хиляди чернилки биват сваляни по Нил тук до делтата? Хората си затварят очите, защото самите се нуждаят от негри. Те имат необходимост от слуги, евнуси за харемите и слугини за жените и понеже не могат да ги получат по друг начин, просто ги купуват. Съветвам те да си дръпнеш ръката от тая работа.
За съжаление не можех да дам право на Мурад Насър, макар и да почувствах раздразнение към него. Вярно, той не беше християнин, а мохамеданин, и като такъв категорично не бе против робството. Още от малък той го знаеше като един необходим и съществуващ по право социален ред, така че заслужаваше извинение.
Почти бях потънал в предишните си размишления, когато една нова поява привлече окото ми. С други думи от страничната уличка се показа един мъж, който бе невъзможно да остане незабелязан. Той имаше висока, плещеста фигура и се намираше в разцвета на мъжката възраст. От пръв поглед се виждаше, че трябва да притежаваше голяма физическа сила. За това свидетелстваше и формата на лицето му, силно развитите челюсти, дебелите устни, изпъкналите скули и широкото, остроръбесто чело. Лицето му имаше тъмнобронзов гланц — сигурен белег, че във вените му тече негърска кръв. Въпреки това доказателство за судански произход той носеше зелени пантофи и чалма със същия цвят, което идеше да покаже, че е потомък на Пророка. Снагата му бе загърната във фин, блестящо бял кафтан, в дясната си ръка държеше молитвена броеница, а от врата му висеше на златист шнур един калъф с Хамаила — коран, писан в Мека и закупен там при пилигримството. Високо изправен, той пристъпи с горди, бавни крачки от пряката и тръгна към бирарията. Неговата стойка, физиономия, цялото му същество говореше с най-голяма яснота: „Ето ме, кой може да се сравнява с мен? Коленичете в прахта!“
Този човек още на мига ми стана във висша степен противен. Той имаше, както хората казват, „мутра за плесници“. В този момент не подозирах колко основателна беше моята чисто емоционална антипатия и още по-малко можех да знам, че ни е било писано неколкократно и сериозно да попадаме един на друг.
Когато приближи, присъстващите, с някои малки изключения, се надигнаха от местата си, за да му се поклонят дълбоко, слагайки последователно ръка на сърцето, устата и челото си. Оня отвърна с едва доловимо кимване, тръгна между поздравяващите и давайки знак на малкия черен келнер, изчезна зад многократно споменаваната задна врата. Видях, че лицето на момчето прие изпълнен със страх израз. Пуло погледна насреща към сестра си, която отиде колебливо при него. Видях сълзи в очите й, забелязах даже, че трепери. Той хвана Джангех за ръката и излезе с нея през задната врата.
Дали този мъж беше Абд ел Барак? Положително! Той идваше, за да инспектира приходите на децата. Заслушах се напрегнато назад, като че някакво предчувствие ми казваше, че ще бъда необходим. Не се запитах дали имам правото, или чак пък задължението да се намеся в дадения случай — беше като някакво вътрешно чувство, на което трябваше да отстъпя.
И ето че до ухото ми достигна едно тихо, уплашено скимтене. Скочих и в следващия миг стоях на вратата. Зад нея се намираше нищожно малък двор. Там съгледах мъжа със зеления тюрбан. Той беше сграбчил с две ръце Джангех за косите и я държеше високо във въздуха. Тя едва се осмеляваше да изразява болката си с едно полуподтиснато скимтене. Пред него бе коленичило момчето и викаше умолително:
— Пусни сестра ми, пусни я, ще ти заплатя заради нея!
Въпреки това бабаитът люлееше махаловидно насам-на-там момичето за косите. Същевременно се ухили подигравателно на брат й.
— В такъв случай значи все пак имаш повече пари, отколкото казваш? Помислих си го. Давай ги! И ако…
Спря по средата, защото аз бързо бях влязъл. Без да освобождава клетото дете, той се обърна грубо към мен: