— Ти самият си носиш вината. Не си пожелал да им довериш камилите, а си искал да те вземат със себе си.
— Това е вярно. И аз съзнавам, че не са могли да ми обърнат внимание на опасността, на която се подхвърлям по този начин. Те значи са по-малко виновни, отколкото си мислех, и тъй като сега под твоята закрила няма от какво повече да се страхувам, ще им простя.
Междувременно слънцето беше залязло. Бързо се стъмваше. Последователите на Пророка отправиха своята молитва. После дойде ред на вечерята. По време на нея до носа ми достигна една остра миризма. Огледах се и видях един аскери да раздухва, легнал на земята, един малък тлеещ огън. Скочих и го стъпках.
— Какво ти дойде на ума? — сгълчах го. — Кой ти разреши?
— Ама аз само исках да си стъкна едно огънче, ефенди! — оправда се той по детински.
— Нима не съзнаваш, че за нас е опасно да палим огън? Такъв един огън човек подушва отдалеч дори и да не го вижда. Ако Ибн Асл дойдеше сега и се разположеше на бивак там долу, той би могъл да ни издаде на него.
— За това не помислих. Прости ми!
Ние лагерувахме във вгънатостта на хълма и двамата пленници също се намираха тук. Камилите лежаха извън вдатината, пазени от двама асакери. На хълма стоеше постът, който трябваше да насочва цялото си внимание на югозапад. Тъй като съм свикнал да разчитам повече на себе си, отколкото на другите, аз се качих при него, а по-късно дойде и старият онбаши.
След известно време луната изгря и хвърли сиянието си върху срещуположните скалисти възвишения. Лесно можехме да отличаваме техните дълбоки, тъмни места от светлите, по-високи. Трябва да бе към десет часът, когато забелязах отсреща някакво движение. Видях на тъмния заден фон да се появяват и плъзгат светли фигури. Това бяха белите хаици на ловците на хора. Слязох в скривалището, съобщих на лейтенанта за пристигането на очакваните, препоръчах голяма тишина и предпазливост, наредих да вържат устата на двамата пленници, та да не могат да предупредят робския керван с викове, и се спуснах после по скалните стъпала, за да бъда преди Ибн Асл на подслушвателния си пост.
Луната още не достигаше в дълбочината на вади, а светлината на звездите беше твърде слаба, за да разпръсне тъмнилката. Аз бях оставил светлия си хаик и не можех да бъда видян.
Ето че от отвъдния бряг зазвуча нещо като лястовиче чуруликане, прекъсвано сегиз-тогиз от един по-дълбок тон. Цвърченето бяха звънките, далечни гласове на робините, а вмъкващият се от време на време бас бе заповедният глас на предводителя, съобщаващ посоката на стръмната пътека.
Гласовете идваха по-близо, керванът достигна дълбочината на вади и се насочи после към мястото на кладенчовата дупка. Виждах да се движат хаиците на ездачите и светлите шатровидни покриви на женските носилки. Всичко друго оставаше невидимо в дълбоката тъма. Сега прозвуча заповедта на водача:
— Стой! Благодарете на Аллах и Пророка за благополучното пристигане при водата на живителността!
Сетне като че отговориха неколкостотин гласа. Мъже викаха, крещяха и проклинаха, женски гласове тремолираха един през друг; камили мучаха и ревяха. Загоряха факли, стана светло и сега можех да наблюдавам какво става под мен.
Това бе един наистина представителен керван. Пламтяха няколко факли от палмови влакна и на тяхната светлина преброих петнадесет товарни камили, носещи тахтеравани. Формите на тези женски носилки са най-различни, ала коя от коя по-чудати. Най-странно впечатление правят на светлината на огъня или както тук на факлите. Освен тези камили имаше и други товарни животни, които носеха водните мехове, провизиите и шатрите. Ездитните камили бяха някъде към петдесет. Не можех точно да ги изброя.
Може би четвърт час цареше бъркотия, която като че нямаше изгледи да се оправи, после в тълпата настъпи ред. Женските шатри бяха разпънати — работа, която жените сами си вършеха. Мъжете снеха товарите на камилите, а неколцина дойдоха с една факла да разкрият покриващия слой на кладенеца.
Изпитвах особени чувства. Бях запознат с Ориента, но още не ми се бе удавало да видя една толкова необикновена картина като тази тук. При това въздействаше най-вече и ясното съзнание, че настоящият мир скоро ще се превърне в кървава битка.
Разпределението на бивака бе лесно да се различи. Аз се намирах над кладенеца. Вдясно от него мъжете проснаха постелите и завивките си, вляво се издигаха женските шатри, зад тях лежаха самарите и ездитните седла редом с товарите, а още по-нататък бяха принудени да лежат върху острия камънак всички камили. Този план не допринасяше за подсилване мнението, което досега бях хранил за прочутия, или по-скоро известния с мрачната си слава, Ибн Асл. Един такъв мъж трябваше преди всичко да бъде съобразителен. А този бивак бе устроен по-лекомислено и от гнездото на кос. Във всеки случай хората бяха прекалено твърдо убедени, че ширнатата пустиня освен техния керван не приютяваше никого другиго.