Работата по разриването на ямата под мен продължаваше, като мъжете си служеха с ръце. При тях стоеше един дълъг, загорял от слънцето бабаит с черна брада, който ги наблюдаваше и от време на време извикваше надясно или наляво по някоя висока, кратка заповед. Този мъж значи беше предводителят, Ибн Асл, търговецът на роби. Той нямаше никаква прилика с баща си, „достопочтеният“ и „свят“ факир Абд Асл.
Сега кладенчарите достигнаха до каменната плоча. Те я вдигнаха, а предводителят взе факлата и коленичи да освети вътре. Той избълва едно проклятие и изръмжа разочаровано:
— Тук има едвам две стъпки вода. Шейтанът е насочил дъжда в друга посока и ние не можем да напълним и един мех, защото трябва да дадем водата на робините, та да ги поддържаме свежи и здрави. Аллах да им задуши гърлата на тези жени!
— Може би ще се събере още — забеляза един от мъжете.
— Това знам и аз, сине и племеннико на разсъдливостта. Ама колко дълго ще трае то? Можем ли да чакаме тук с дни?
— Прощавай! Но ние бездруго трябва да чакаме, докато дойдат другите.
— Те ще дойдат още утре и после трябва веднага да потегляме.
— Но ще носят вода от Бир Мурат.
— Лочи я ти, щом ти харесва! Аз не пих и капка от оная, дето я донесе Малаф заранта. Доведи жените да изгребат водата! Аз ще ги надзиравам, за да не се изгуби нито капка.
Дойдоха няколко жени, изчерпиха мълком водата и изчезнаха после сред шатрите със съдовете си. Бяха в унило настроение или толкова се страхуваха от предводителя, че в негова близост не смееха да говорят. Той седна на земята до изпразнената дупка, облакъти се на скалата и подпря глава на дланта. В тази поза се зазяпа в суетнята на другите.
Аз сторих като него и наблюдавах всичко възможно по-внимателно. Най-напред ми направи впечатление, че никой от мъжете нямаше при себе си кремъклийка или пищов, всички те носеха само нож в пояса. Бяха свалили, както по-късно установих, огнестрелните оръжия зад женските шатри при багажа, навярно за удобство.
При палатките сега се издигна димът от запалената камилска тор. Жените си приготвяха вечерята. Мъжете донесоха няколко меха с вода и торби с фурми и се настаниха в близост до предводителя, за да изконсумират простата си храна. Представляваха събрана от кол и въже банда и аз видях тук всички нюанси от наситено черно до светлокафяв слънчев загар.
Говореха помежду си тихо. Те също, изглежда, не смееха да вдигат шум в присъствието на предводителя. Жените бъбреха в шатрите, ала аз нищо не можех да разбера. Всички, които бях видял при изгребването на водата, потвърждаваха славата за красотата на жените фесарах. Понеже не бяха забулени, ясно бях забелязал правилността на техните черти.
По едно време откъм камилите дойде един мъж, седна до предводителя, измъкна, без дума да рече, къс сушено месо и започна да преживя. Беше още млад, но сигурно опитен в боя, защото лицето му бе така нагъсто покрито с белези, сякаш някой го бе кълцал със сатър. Когато тикна последната хапка в устата си и я преглътна, той каза на предводителя:
— Е, как е днес? Ще се покори ли най-сетне, или не?
Гласът му беше груб и грачещ, почти също толкова грозен като лицето му.
— Марба! — провикна се високо вместо отговор предводителят.
Всички очи се отправиха към една от шатрите. Повиканата обаче не дойде.
— Марба! — повтори той, но със същата безрезултатност. Даде знак на двама от хората си. Те се изправиха, изчезнаха в шатрата и доведоха една млада девойка. Тикнаха я към предводителя и пак седнаха. Марба беше красиво момиче на може би шестнайсет години. Лицето й не показваше и следа от онази острота, свойствена за възрастните бедуинки. Беше босонога. Тялото й беше загърнато в тъмна, подобна на кафтан одежда, а черната коса се спускаше по гърба в две дебели, дълги плитки. Лицето й беше неподвижно и също така втренчено гледаха тъмните очи, които бе отправила към предводителя и сякаш изобщо не виждаше другия. Водачът посочи грозника и повели на момичето:
— Ти го оскърби и трябва да изкупиш прегрешението си. Целуни го!
Тя не се подчини, не помръдна крак, ръка, устни, нито даже мигли.
— Целуни го! — извика предводителят по-високо отпреди.
— Иначе…!
Той се изправи и измъкна камшика от пояса. Марба стоеше като безжизнена статуя, гледаше го втренчено в очите и не помръдваше. Тогава оня пристъпи към нея, замахна, удари я и повтори заповедта. Тя понесе болезнения удар, без да трепне.