Долу се насочихме наляво и извървяхме още може би хиляда крачки. После вади правеше лека кривина, зад която спряхме. Снехме седлата на камилите и ги накарахме да легнат. Аз изстрелях кремъклийката и пак я заредих. После седнахме. Три камъка образуваха малко огнище. Почаках около пет минути и стрелях още един път.
Ловците на хора трябваше да са чули изстрелите. Сигурно щяха да пратят няколко души да установят причината. Сега сложих взетия камилски тор между камъните и го запалих. Напълних една паница с вода, забърках в нея брашно и я сложих над жаравата. Сетне си запалих чибука, облегнах гръб на скалите и зачаках събитията, които трябваше да настъпят.
Не мина много и ухото ми каза, че съгледвачите идват. Чуваше се хрущенето на дребния чакъл. Съдейки по шума, той бе причинявано от трима души. Няколко мига по-късно видях, че не бях се измамил. Ние седяхме на едно осветено от луната място сред широката вади. Бях го избрал преднамерено, защото трябваше да ни открият лесно и ясно да ни различават. Отсреща в сянката на скалите се прокраднаха три фигури и клекнаха да ни наблюдават. Непохватните хаймани носеха хаиците си, чиито светъл цвят изпъкваше сиво от сянката.
Сега започнах да говоря с Бен Нил, и то толкова високо, че да могат ония отсреща да ни чуват. Те трябваше да ни сметнат за хора, които се мислят сами и си нямат и понятие за присъствието на кервана. Обръщахме се един към друг с измислените имена, при това достатъчно ясно, за да могат да ни разберат. След няколко минути подслушвачите се оттеглиха и изчезнаха зад извивката на вади.
— Махнаха се! — рече Бен Нил разочаровано. — Няма да дойдат насам. Нашето намерение се провали!
— О, не. Тези трима бяха само съгледвачите. Те сега ще докладват и после ще дойдат някои да говорят с нас.
Почакахме десет минути, сетне по чисто ориенталски маниер се захванахме да ядем брашнената каша, като бъркахме с пръти в паницата и любвеобилно омазвахме лепкавото вещество върху изплезения език. Правехме го, за да бъдем взети за напълно естествени люде. Една добре опечена лещарка, наистина, щеше да ми дойде къде по-добре, ала всяка страна си има своите адети и тъй като тук кашата от негърско просо бе обичайна, не трябваше да нарушаваме табиетлъка.
Ето че пристигнаха, този път по-шумно и от преди. Бяха десетима мъже. Носеха всичките си оръжия, извиха по кривината на вади, тръгнаха към нас, спряха в наши близост и преднокрачещият поздрави със своя дълбок басов глас, който ми беше вече познат.
— Меса л’хер! (Добра вечер!)
Беше предводителят, който бе ударил с камшика Марба, пленената шейкова дъщеря. Аз скочих привидно стреснато.
— Аллах йимасик билхер! (Аллах да те дари с щастлива вечер!) Как се сепнах! Кои сте вие и какво правите тук?
Бен Нил също беше скочил. Беше сграбчил паницата, сякаш да спаси за себе си скъпоценното съдържание, натъпка си устата с каша и после на свой ред отвърна на поздрава, ама дума не се разбра. Играеше си отлично ролята. Предводителят се ухили.
— Не се бой. Няма да ти отмъкнем яденето! — И обръщайки се към мен, попита: — Ти се казваш Садък ел Баия?
— Да — направих се на изненадан. — Откъде знаеш?
— А придружителят ти се нарича Бен Менелик?
— Да. Откъде знаеш и това? Аз не те познавам.
— Аз знам всичко и нищо от онова, що се случва по широката пустиня, не може да остане скрито от мен — заяви оня гордо. — Какво правите тук?
— Ние… ние… ние ядем, по точно ядяхме — пропелтечих аз.
— Това виждам! Но искам да знам какво намерение ви води във вади.
— Аллах знае!
Наложително беше да се направя, че съм изненадан от внезапната поява на тези хора, но в плана ми не бе залегнало да ме сметнат за плашлив мъж. Ето защо дадох тоя уклончив отговор.
— Да питам Аллах, е трудно — изръмжа дрезгаво оня. — Да питам теб, е лесно и ти трябва да ми отговориш.
— Кой ще ме принуди да говоря, ако искам да мълча?
— Аз.
— Кой си ти?
— Това не те засяга.
— Тогава и теб не те засяга моята особа. Разкарай се, откъдето си дошъл.
Дръпнах паницата от ръката на Бен Нил, седнах и си подсладих душицата така спокойно, сякаш нищо не се бе случило, обирайки остатъка от лепкавия буламач със закривен показалец. Оказа ефект. Когато сетне почнах чак да олизвам съда по изящен бедуински маниер, мъжът се провикна:
— В името на Пророка, и такъв човек още не бях срещал! Чуй, о, Садък ел Баия, твоят живот виси на един-едничък тънък косъм!
— Това си е късмет. Аз не мога нито нещо да притуря, нито нещо да отмахна. Аллах знае!