Запитах се защо не останаха прави. Правостоящият се вижда по-лесно от седящият. Те и от своите хора ли не искаха да бъдат видени? В такъв случай значи искаха да проведат замисъла си без свидетели. Предположението, както скоро разбрах, беше правилно. Аз пропълзях толкова близо до тях, че главата ми се намираше само на два метра от тях. Понеже не говореха високо, а само шепнешком, за да ги разбирам, трябваше да залегна не зад, а пред тях, което естествено бе двойно по-опасно. Но аз се уповавах на моето добро щастие, царящия мрак и преди всичко на цвета на дрехите ми. Но ако въпреки това бъдех забелязан от тях, щях или да действам бързо според обстоятелствата, или да представя някакъв претекст. При тихото шепнене много от думите се губеха, ала аз чувах достатъчно, за да мога да възстановявам връзката. Те заговориха най-напред за мен. Чух „Синът на свирепостта“ да казва:
— Тикнах те да ме последваш, понеже трябва да бъдем изключително предпазливи. Какво ще кажеш за тоя Садък ел Баия?
— Че не може да е обикновен мъж — отговори грозникът. — Кмет на Димиат хората биха направили само човек, който се е отличил. А фактът, че го наричат Баща на ужаса, е доказателство, че той се държи много строго с подчинените си.
— Всички тия чиновници са такива спрямо подчинението си — строги и твърди. Тях самите малко ги е еня за законите. Кметът търгува с роби, което нали е забранено. Но аз не това те питах, а имах предвид нещо друго. Тоя мъж заема сега, наистина, граждански пост, ама сигурно е бил офицер. Това се разбра от начина, по който се държа спрямо нас, когато го сгащихме.
— Е-е, чак сгащен той чак не се остави да бъде. Ние му налетяхме в ръцете, вместо да го изненадаме. Аллах знае, че бяхме посрамени от него. Щастие бе, че диреше нас. В противен случай щеше да ни изпозастреля, защото срещу един франкски револвер не можеш излезе насреща с нож или едноцевна кремъклийка. Той е съобразителен и дързък тип, което обаче може само да ни е приятно, понеже е наш приятел и съюзник. По тази причина трябва да си затворим също очите, дето разбра за кладенеца, ама хлапакът, който го придружава, не биваше нищо да узнае за тая тайна.
— Това е то, за което искам да ти говоря. Тоя син на монасирите ще съобщи на хората си за наличието на вода тук и те толкова често ще бивакуват тук, че мястото, без което не можем да съществуваме, ще остане без всякаква стойност за нас. Това трябва да бъде предвардено.
— Искаш да кажеш, да го накараме да се закълне, че ще съхрани тайната?
— Това не е достатъчно. Дори да сдържи клетвата си, той от време на време ще се ползва сам от кладенеца, което не бива да се случва. Да не говорим пък че може да бъде забелязан и тайната ни да попадне в още по-голяма опасност. Клетвата е ключалка за устата, ама не безусловно надеждна ключалка. Човек може да има пълна сигурност само когато устата е занемяла завинаги.
— Ама тоя Бен Менелик е наш гост! Той пи с нас вода и яде от фурмите ти!
— Но не от моята ръка. Дарът за добре дошъл ме обвързва само с оня, на когото лично съм го дал. Каквото е свършил друг, не може да ме задължи. Имам ли право, или не?
— Аз съм на същото мнение. Хлапакът трябва да замлъкне. Със сигурност обаче замлъква само един мъртвец, така че той трябва да умре.
— Очаквах да го чуя и те доведох тук, за да говоря с теб по тоя въпрос. Ние трябва сами да я свършим тая работа. Сред нашите мъже има неколцина, които бяха взели хлапака под закрила, защото е добил „добре дошъл“, ако и не непосредствено от мен.