— Да, стори го, бързо! Не се връщай обратно, където посетителите ще те видят, а мини тук през двора и малката портичка. Оттам ще стигнеш до градината на една порутена къща и през развалините й до един друг сокак. Ама побързай!
Той хвана припадналия под мишниците и го повлече без повече да ми обръща внимание. Аз улових момчето за дясната а момичето за лявата ръка.
— Елате, тръгвайте с мен! Вашият повелител повече няма да ви измъчва!
Тогава Пуло се изскубна, изтича до една купчинка пръст и чирепи в ъгъла, порови в нея, прибра скритите си там пари и сега беше готов да ме следва. Поех по посочения от съдържателя път. Искаше ми се да се върна при моя турски домакин, ала при всички случаи бе по-добре да се откажа от това. Какво ли щеше да стане с мен, ако това събитие се бе случило преди двадесет, та и преди десет години! Съдържателят щеше да свика всичките си гости и аз щях да бъда линчуван на самото място. Но сега той беше достатъчно умен да осъзнае, че и в собствената му изгода лежеше да избегне един такъв инцидент. Какво щеше да става по-нататък, не се питах. Бях действал, както бе повелявал мигът и трябваше да поема последиците.
Стигнах до споменатата градина и видях купищата развалини и остатъци от дуварите на срутената къща. След като ги изкатерихме и прехвърлихме, се озовахме на една тясна, малко оживена уличка. Тя водеше в същото направление като онази, на която се намираше бирарията и не бе трудно да намеря жилището на моя турчин. Като стигнахме до вратата, потропах. Векилхарчът отвори. Пролича си, че е учуден, дето ме вижда да се връщам не в съпровод с господаря му, а с негърски деца. Само че аз турих бърз край на любопитството му, като попитах:
— Известна ли ти е бирарията, където Мурад Насър си пие бирата?
— Много добре, ефенди — потвърди Селим.
— Господарят ти вероятно все още седи там и не знае къде се намирам. Потърси го и му кажи, че съм тук! Но го стори така, че никой да не забележи! Най-добре ще е, ако тайно му дадеш знак да си тръгне.
— Право, много право! — отвърна дългият „домоуправител“, като ми направи един такъв рисков поклон, че остави впечатление, сякаш е от каучук.
После аз се отправих с Джангех и брат й към отредените за мен стаи.
Децата ме бяха следвали мълчаливо. Сега обаче се разприказваха и ми поставиха безброй въпроси. Така измина около половин час, после вратата се отвори и влезе Мурад Насър. Забелязвайки неочаквания прираст на населението, той попита учуден:
— Какво означава това? Тези негри се намират тук? Дошли са с теб? Защо се прибра без мен? Ти избяга из един път през вратата и не се върна. Защо?
— Не знаеш ли какво се случи зад онази врата?
— Нищо не знам. Зачуха се гласове, може би по-високи от обичайното. Поисках да тръгна след теб, но тъй като съдържателят застана на вратата, не се закахърих, че нещо ти се е случило. Та чаках, чаках, додето дойде Селим и ми даде знак отдалеч. Но сега сигурно ще узная какво се е случило?
— Ще узнаеш. Седни при мени и ме изслушай спокойно!
Разказах на Мурад Насър хода на събитията дотолкова изчерпателно, колкото сметнах за нужно. Той беше така ужасен от цялата работа, че слушаше разказа ми, без да обели и дума. Но когато свърших, изби го на речовито вайкане. Пресякох изпълнения му със страх словесен водопад и накрая попитах:
— Нима чак толкова много се страхуваш от тоя Абд ел Барак? По мое виждане той не може ни най-малко да ни напакости.
— Не? — слиса се турчинът. — Оглавяващият едно такова братство, една толкова могъща лига?
— Теб какво ти влиза в работата тая лига? Да не си неин член?
— Не. Но нима не забеляза с какво високо уважение се отнесоха с моккадема? Той притежава влияние, което може да стане много опасно за нас.
— Почестите, които другите отдават на шерифа, не ме касаят. За мен най-важни са обноските, които получи от мен, а за тях никой не може да каже, че са били изпълнени с високо уважение. Ти не си му сторил нищо, така че няма защо да се опасяваш от него. Аз съм единствено този, който има основание да се бои от него.
— Но ти си мой гост. Живееш при мене и ето защо аз съм отговорен за всичко, което вършиш!
— Това лесно може да се поправи, като си потърся друго жилище и аз ще го сторя веднага.
Изправих се и дадох вид, че се каня да си вървя. Това бе в разрез с неговите планове. Той ме улови за ръката и помоли:
— Ама да не би да искаш да си ходиш? Остани, остани!
— Не мога, понеже твърдиш, че ще те въвлека в неприятности.
— Не, не, напротив, ти можеш да ми бъдещ от голяма полза. Вероятно ще съумеем така да се спогодим за тези негърски деца, че аз да нямам вреда.