— Слагам присъдата — дали сте виновни, или не — в ръката на Аллах. Нека отсъди той. Аз нямам това право.
Жените надигнаха ликуващо гласове. А лейтенантът сега имаше още по-малко кураж отпреди да поеме сам свитата на жените. Той се страхуваше, че бедуинките ще поискат смъртта и на другите пленници, и се чувстваше твърде слаб за един бунт на тези „шейтанки“, както ги нарече. С голяма мъка ми се удаде да го успокоя.
След това повелих на Бен Нил да оседлае камилите ни, които все още лежаха при тези на ловците на роби. Селим поиска да язди с нас, ала аз отхвърлих молбата му. Вчера бях оставил далекогледа си горе в лагера и се качих да го взема. Когато свърнах във вдлъбнатината, приютяваща бивака и животните ни, от земята се надигна един мъж. Беше шейкът на монасирите, за когото в кипежа на събитията хич вече не се бях сетил. Той погледна към мен с мрачно, изпълнено с очакване лице. Гласът ми не прозвуча чак приятелски, когато се обърнах към него:
— Ти си освободил двамата пленници. Така ли сдържаш клетвата в брадата на Пророка?
Менелик изслуша упрека ми с неподвижна физиономия.
— Аз не съм нарушил клетвата си. Ти поиска от мен да не напускам това място без твое разрешение и аз изпълних искането ти.
— Но от само себе си се разбираше, че нямаше право да освобождаваш пленниците.
— Аз се придържах дословно към клетвата си. За повече не бях задължен.
Хм! Всъщност редно беше да му дам право. Бе трябвало да процедирам по-предпазливо.
— Защо освободи тези хора? Чак толкова ли ти бяха израсли на сърцето?
— Е, не. Та нали знам от теб, че са ми искали живота…
— Ето на!
— Ефенди, искам да бъда откровен с теб. Аз те почитам, но не обичам религията ти и не споделям също твоите строги възгледи за робството. И затова освободих пленниците.
— Но при тези двамата робството въобще нямаше отношение. Аз преследвам моккадема и муца’бира заради съвсем други неща.
— Прощавай! Те ми казаха, че си ги мразел само защото били привърженици на робството.
— Глупости! Но за това не си заслужава да се говори. Станалото назад повече не може да се върне.
Шейкът ми хвърли един изпитателен поглед.
— Какво смяташ да правиш с мен?
— С теб ли? Нищо. От този момент ти си свободен и можеш да вървиш, накъдето си поискаш.
— Ами Рейс Ефендина? Няма ли да ме привлече под отговорност за умишлено подпомагане в бягство?
— Не. Уверявам те, че от негова страна нищо не те заплашва.
— Ще му бъде ли неприятно, па и на теб, дето узнах за тайния кладенец?
— Напротив. Нищо не може да бъде по-желателно от това, за него да знаят повече хора. По този начин ловците на роби губят една важна база, за което се радвам от сърце.
И ето че сега пробяга по лицето му приятелска искрица.
— Ефенди, благодаря ти. С освобождаването на пленниците аз ти навлякох неприятности, за което сега съжалявам. И съумявам да оценя това, че не се разплати с мен.
— Благодари на Аллах, че съм християнин, а не последовател на Пророка! При някой такъв сигурно нямаше да се отървеш така леко. Аллах йихфасак! (Аллах да те пази!) С тези слова напуснах Менелик. Не си струваше да се спори по-нататък с него. Че той, заклетият мохамеданин, ми беше благодарил, бездруго бе повече, отколкото един гяур можеше да очаква. Отидох да взема далекогледа от седловата чанта на моята камила. Без да имам всъщност някакъв истински повод, разпънах тръбата да погледна в посоката, в която бяха тръгнали Абд ел Барак и Нубар. Отсреща на югозапад блестеше нещо. Беше една бяла точка, огряна от слънцето, може би пресъхнало блатисто място от естествена сода. Не го удостоих с повече внимание и заслизах надолу.
По време на спускането вади лежеше пред очите ми до завоя, зад който вчера с Бен Нил бях примамил ловците на роби. Погледът ми падна там насреща и за мое учудване видях двама камилски ездачи, които завиха иззад ъгъла и като съгледаха бивака ни, бързо се отдръпнаха пак зад скалите. Спрях и насочих тръбата към мястото. След няколко мига един мъже се появи пешком, притисна се плътно до скалите, за да не бъде видян, и погледна внимателно насам към нас. Щях да го позная само по богатия, извезан със злато мундир и без да имам лицето му толкова ясно в далекогледа. Каква изненада! Беше Рейс Ефендина! Ахмед Абд ел Инсаф беше отдалечен на хиляди крачки и нямаше да може да чуе вика ми. Ето защо побързах да сляза напълно и се завтекох към него. Той ме видя да идвам, позна ме и пристъпи напред.