— Ти ще ми отговаряш от името на всички! Ибн Асл ли ви е предводител?
— Да.
— Вие сте нападнали и отвлекли дъщерите на фесарах?
— Да.
Тези две „да“ не прозвучаха с такава крепка увереност, с каквато ловецът на хора бе отговарял на мен преди туй. В тона и цялото поведение на Рейс Ефендина бе залегнало нещо, което не вдъхваше много надежда и изключваше един по-дълъг отговор или чак пък защитна реч.
— При това сте избили много хора?
— Да… за жалост… нямаше как другояче — излезе задавено от мъжа.
— После, когато е трябвало да се предадете на Кара Бен Немзи, вие сте го заплашили: днес вие, следващият път той?
— Да.
— По кой закон искате да бъдете съдени, по тоя на пустинята или по моя?
— По твоя.
— Вие ще чуете присъдата ми и тя веднага ще бъде изпълнена. Горко на онзи, който стори зло!
Рейс Ефендина се извърна, дръпна ме настрана и попита:
— Ефенди, ти как би ги наказал?
— Чрез съда.
— Сега аз съм това. Имам правото да издам присъда и да я изпълня. Бих желал да чуя твоето мнение. Заслужили ли са си тези хора смъртта?
— Да, но помисли, че Бог е милостив!
— Аллах е милостив, това е вярно. Той може следователно да бъде милостив към тях. Ти си християнин и обичаш да отправяш взор нагоре към Всевечната милост. Аз обаче трябва преди всичко да постъпвам справедливо и…
— Стой, какво е това? — прекъснах го. — там горе лежи някакъв човек.
При думите „нагоре към всевечната милост“ Ахмед бе вдигнал ръка към небето и моят поглед неволно бе проследил посоката. Така видях едно лице, което се бе надвесило от ръба на скалите и сега начаса изчезна.
— Човек? — попита той. — Кой ли би могъл да е? Да не би муца’бирът или моккадемът?
— Не. Тези двамата биха се пазили да останат тук в близост. Но малко преди да дойдеш, видях навън в пустинята една бяла точка, която сметнах за светлееща солна локва. Може би е бил човек с бял бурнус.
— Качи се тогава бързо горе и го виж. Нека Бен Нил те придружи, понеже е умен и сърцат, и можеш да разчиташ на него.
Повиках Бен Нил, взех пушките си бързешком се заизкачвах. Пътем размислих, че въпросният съгледвач трябва да ни бе видял отгоре. Следваше да се очаква, че ще побегне. Ето защо отпратих Бен Нил назад да доведе нашите две хеджин, за да мога да го преследвам. Стигнах горе в подходящия момент, за да мога да видя как един мъж яхна камилата си и препусна. Беше облечен с бял бурнус, а и животното му бе с бял цвят. Бях готов да го прострелям, за да пипна ездача, ала в последния миг се поколебах. Камилата, нейните форми и движения бяха причината. Да, това се казваше хеджин! Десет с цената на моята не можеха да заплатят равностойността й! Стоях си аз с насочена пушка и докато стана господар на възхищението си, тя беше изминала като на шега такова разстояние, че куршумът ми вече не можеше да я достигне. Ездачът се обърна и размаха подигравателно пушката си към мен. Струваше ми се, че е изтекъл едва ли не цял час, когато Бен Нил пристигна при мен с камилите. Яхнахме ги и препуснахме след ездача. Имахме отлични животни и ги шибахме с метрека, тънката пръчка, служеща за управляване на камилите, така около ушите, че те още от самото начало развиха най-голямата си бързина, ала напусто. Само след десет минути бях принуден да осъзная, че няма да настигнем белия ездач. Неговата преднина нарастваше от крачка на крачка, фигурата му ставаше все по-малка и по-малка и когато вече се виждаше на хоризонта привидно само колкото лешник, забавих хода на моята камила, за да се върна във вади. Бен Нил ме последва в лошо настроение. Ако знаехме кой беше ездачът, щяхме да се косим извън всяка мяра.
В близост до вади чух да прозвучава откъм нея един приглушен бумтеж. Прокънтя като гръмотевица, но по-ясно и не чак толкова силно. Пушечен огън ли беше? Трябваше да поемам с животните по обиколен път, който водеше надолу по едно дере. Ето защо нямаше как да видим нещо, преди да сме достигнали дъното на вади. А онова, което съгледах там, накара кръвта ми да се смрази. Всички ловци на роби, с изключение само на един-единствен, лежаха мъртви на земята до скалите, а срещу труповете им все още стоеше редицата асакери, които бяха изпълнили присъдата. Самият Рейс Ефендина беше се заел да преглежда с мюлазима екзекутираните да не би някой от тях да е още жив. Значи залпа на асакерите бяхме чули. Като ме видя да идвам. Слугата на справедливостта пристъпи към мен и посочи труповете:
— Ей къде лежат онези, които искаха да бъдат съдени не според закона на пустинята, а според моя. Те си мислеха, че по този начин ще се избавят, ала аз съм дошъл да раздавам правосъдие, а не да предоставям възможност на стократните убийци да се откупват със злато и сребро.