— Възможно ли е? Ти, изглежда, въпреки своята грубост спечели. Кара Бен Немзи ефенди!
— Не въпреки, а поради моята грубост. Човек трябва да знае как да се отнася с такива люде. Бакшишът се яви венец на всичко. Пак ти казвам, тукашните служители имат много по-голям страх от един европейски консул, отколкото от султана. Нашите владетели умеят да закрилят своите поданици, докато волята на султана тук е кажи-речи без значение.
— Но дали работата ще свърши наистина с това, ето кое се питам.
— Не, няма да свърши с това. Абд ел Барак няма да посмее да се оплаче пред съда от мен. Той ще се залови тайно да си отмъсти. Оттук насетне трябва да бъда предпазлив.
— При това положение не знам дали мога да ти предложа закрила в това жилище.
— Не си в състояние. Налага се да си подиря друг подслон.
— Ама къде? В хотела или може би при твоя консул?
— В хотела няма да бъда в безопасност, а консула не ми се иска да задявам. Утре ще напусна града.
— Ще напуснеш града? Не мога да се съглася. Това би означавало вече да не се срещнем.
— О, напротив. Аз ще се възползвам от някоя нилска лодка или малък ветроходен съд, за да се отдалеча с децата на известно разстояние нагоре по течението. Там ще те чакам и когато пристигнеш, ще се кача при теб на борда. Нека Селим отиде още днес до пристанището и да се осведоми кога ще потегли някоя лодка. Аз самият не искам да се показвам.
— И се каниш да вземеш със себе си децата?
— Да, защото се надявам в Хартум да ми се отдаде случай да ги пратя при донгиолите. Веднъж като съм се заел с тях, няма да спра насред пътя, я. Вреда от това няма да имаме, по-скоро съм убеден, че в тяхно лице ще имаме верни и бдителни слуги.
— Признавам и ще се погрижа из път нищо да не им липсва — приключи разговора дебелият.
Скоро след това дойде негърът да доложи, че господарката ни чака. Отвън стоеше черната слугиня, която бях освободил от зъбобола. Тя ни свети нагоре по тясното стълбище и ни въведе в една празна стая. Само по средата беше проснат един малък килим.
След като слугинята предаде лампата на дебелия и се отдалечи, влезе едно плътно загърната женска фигура — Кумру, сестрата на турчина. Това означава, че видях само един бял вързоп дрехи, изпод които се подаваха две малки пантофки. Кълбото се придвижи полека до средата на стаята и се отпусна, без звук да издаде, на килима. После от плътната опаковка изскочи една ръка и там, където предполагах, че е главата, крайчецът на покривалото бе съвсем леко издърпай.
— Ето! — кимна ми Мурад Насър. — Искаш ли да го видиш?
Той приближи до фигурата, за да свети, ала извърна лице настрани, та да не попадне погледът му върху срамното петно на главата на сестрата. Аз обаче огледах внимателно деликатното място. Да, там в гъстата коса имаше един съвсем гол участък, какъвто може да възникне от един вид дребни гъбички.
— Ще съумееш ли да го изцериш?
— Надявам се. Вероятно украшението на тази глава ще се появи още до няколко седмици.
— Дано даде Аллах! И аз ще ти благодаря. Как се казва илачът, който се употребява?
— Ти ще го намериш тук в Кайро във всяка аптека. Местните му викат Ел Милх ел хамид и за половин пиастър ще получиш толкова, че ще стигне за цялото лечение. Разтваря се в шише с вода и се натрива няколко пъти на ден голото място. Церът е помогнал вече на мнозина, но при напълно оплешивяла глава няма ефект наистина.
Тези думи предизвикаха радостта на дамата по такъв начин, че тя сега позволи да се чуе гласът й.
— Благодаря ти! — чух я да шушне.
После се надигна и напусна стаята.
Вманиаченият на метани „иконом“ получи заповед, когато слязохме пак долу, на отиване за пристанището да снабди едновременно и лека. Известно време по-късно бе поднесена вечерята. Тя се състоеше от голяма тепсия с висока планина тлъст ориз с кълцано пилешко и втора тава с кебап — печени на дървени шишове мръвки говеждо. Оцених на око печеното някъде към три кила и се сетих за ориенталския обичай, че слугите получават каквото остане от господарите. Всичко това изглеждаше великолепно и вероятно бе приготвено от белите ръце на Кумру.
Бях истински гладен, тъй като преди туй ми се бе паднала само една пилешка кълка. Та човек лесно може значи да си помисли, че не чаках специално подкана. Лъжици и вилици нямаше. Ние се хранехме според местния адет, което ще рече, посягахме с ръце в купчината, овалвахме ориза на топки и го пъхахме в устата. В действителност това „пъхахме“ се отнасяше само за мен, понеже дебелият не пъхаше, ами направо замяташе. Колчем оформяше някоя топка, той отваряше уста, мяташе я вътре, захлопваше отверстието… един натиск, преглъщане и тя поемаше пътя си надолу. Любопитен бях дали някой път ще пропусне целта си, ала бях принуден да съзная, че неговата обиграност в това отношение беше много голяма. Мурад уцелваше отверстието винаги точно.