— Помогни ни, о, Аллах, помилвай ни и ни благослови! — извика той, протягайки отбранителни ръце пред себе си. — Никоя заповед на падишаха, никоя повеля и никакъв закон не може да ме закара до мястото, където лежи тарторът на злите джинове.
— Ама това изобщо не е джин, а човек!
— Но ти го нарече призрак!
— Той се правеше на призрак, за да ви всели страх.
— Тогава ми кажи по-напред как се казва, къде живее неговото племе и какви имена са носели неговият баща и бащата на баща му! Едвам подир туй мога да го сметна за човек.
— Това са чисти идиотщини! Той е човек. Аз го победих, поваляйки го с пушката. А там вътре в стаята лежи втори, комуто по подобен начин провървя.
— В такъв случай ти си изгубен. Те само привидно са се оставили да ги победиш и ще се нахвърлят върху душата ти, за да я разкъсат на парчета и разпилеят по всички ветрове.
— Иди си тогава пак при постелята и се пъхни под одеялото! Ама никога вече да не си ми казал, че си най-прочутият герой на твоето племе!
Зарязах страхливеца да стърчи на мястото си, отидох до дух номер две, метнах го на рамо и го отнесох в моята стая, където го остави! на пода. Последните ми думи все пак не бяха останали без въздействие върху Селим. Той дойде след мен, макар и колебливо, и погледна боязливо през полуотворената врата. В близост до нея лежеше Абд ел Барак. Селим го разпозна по лицето. Поставяйки много предпазливо, засега само единия крак в стаята, попита удивено:
— Това не е ли Абд ел Барак моккадемът на светата Кадирине? Как се е озовал той тук и кой го е вързал?
— Аз, понеже той е джинът, който бродеше из тази къща. Той влезе при мен и поиска да ме намушка. Тогава аз го обезвредих. С него имаше още два джина — този тук, когото проснах с приклада си, и още един, който ми се изплъзна през градинския дувар.
Сега изглежда на „великия герой на своето племе“ му просветна. Той влезе напълно и се изтъпанчи пред мен.
— Ефенди, ти не си правоверен наистина, но очевидно Аллах те е взел под особената си закрила, иначе сега щеше да си труп и да лежиш вън вдървен като кютук, проснат от моята храбра ръка, която е непобедима.
— За да стане човек герой като теб, не е необходимо да приема друга вяра. Върви сега да доведеш господаря си! Искам да му покажа от какво естество са призраците, които се канеха да го пропъдят от тази къща.
— Ще го повикам. Преди туй обаче аз самият трябва да поговоря с този мъж, който ни поднасяше, че принадлежи към Царството на отделените души.
Селим изобщо не се замисляше, че като оглавяващ Кадирине, Абд ел Барак притежаваше значителна власт; перченето за него бе станало втора природа. И тъй като сега му се предоставяше една добра възможност за това, той не я остави да отмине неизползвана. Протегна юмрук към Абд ел Барак.
— Отдавна да си бил вече в тая ръка. Само че ти не си достоен да бъдеш докоснат от нея. Ето защо аз те съхраних за тоя ефенди, който те надви, макар и не толкоз лесно и бързо, както бих свършил аз с теб. Ти си за мен като някоя умряла риба, чиято воня човек не може да понася. Ти няма да имаш потомци и за твоите предци никой няма да се сеща. Когато патладясаш, душата ти ще броди като джин през цялата Вечност. Това ще бъде възнаграждението за делата ти, докато моите ще бъдат отбелязани в Книгата на героите и включени в поемите за победители и завоеватели!
Никой театрален герой не би могъл по-величествено да изчезне зад кулисите, както премина Селим сега през вратата, за да повика Мурад Насър. Абд ел Барак го изпрати с поглед, който не вещаеше нищо добро. Сега не можех да се занимавам с него, а трябваше да насоча вниманието си към второстепенния призрак, тъй като човекът все още не помръдваше. Дали пък не го бях пречукал? Все пак малко ме хвана страх. Погледнах черепа му — беше отекъл, но не строшен. Сърцето биеше осезаемо и ритмично. Аха! Дали типът само се преструваше, за да избегне, поне на първо време, унижението? Хванах го за гърлото и стиснах. Оня тутакси ококори очи и изпълнен със страх изгъргори:
— На помощ, на помощ, о, Аллах, на помощ! Задушавам се! Умирам!
Дръпнах си ръката от гърлото му и заплаших:
— Който се преструва на мъртъв, ще трябва да умре! Дръж си зъркелите отворени, ако не искаш завинаги да ти ги склопя! За призраците милост аз нямам.
Чернокожите деца се бяха събудили. Те седяха в ъгъла си и зяпаха с облещени очи странната за тях сцена. Няколко думи от моя страна бяха достатъчни да ги успокоят.
Сега можех да извадя запушалката от устата на Абд ел Барак. Ако допреди бях все още угрижен, че би могъл да стане опасен за мен заради инцидента в бирарията, сега всяка подобна мисъл беше изчезнала. Аз държах човека в ръцете си и можех да приема, че той ще се пази да предприеме открито нещо срещу мен. Но затова пък толкова повече трябваше да държа сметка за тайната му враждебност.