Селим бе излязъл на чардака, за да поиска достъп при Мурад Насър. Сега векилхарчът се появи на междинната ми врата да каже, че господарят му желае, преди да е видял пленените джинове, да говори първо с мен.
— Остани тогава временно тук — отредих на дългуча.
— Право, много право? — отвърна той, като направи първия си от предния ден насам метан. От вълненията през последния час бе забравил да дава израз на обичайна си почтителност.
— Да се надявам ли, че мога да ти повеля пленниците?
— С пълно право, ефенди. Само да гъкнат или направят някое погрешно движение и ще ги удуша. Един-единствен поглед от моите орлови очи стига, за да ги хвърли в най-голям страх и ужас. Но позволи преди туй да ида да си взема оръжията!
— Не ти са нужни, та нали те са вързани! — Бях вързал и другия дух.
— Това знам много добре, ефенди, но оръжията удвояват ихтибара на мъжа и придават на повелите му необходимата подчертаност.
Ясно бе, че Селим се боеше да остане насаме с двамата безпомощни мъже. Та си домъкна той значи целия арсенал, а аз отидох при Мурад Насър, в чието жилище сега за пръв път стъпвах. То беше също така изрядно и удобно подредено като моето. Застанал в очакване сред спалнята си, той започна с думите:
— Какво се случи, ефенди? Не мога да повярвам на чутото. Селим ме уведоми за своите геройски дела, ама по такъв начин, че по отношение основното останах в неяснота.
— Е, и какво пък ти разказа?
— Били са осем джина. Два си заловил ти, един ти се е изплъзнал, а с останалите пет се борил той.
— Това е приказка, която той си е измислил. Неговите пет джина живеят само във въображението му. Имаше само три призрака и с тях си имах работа аз самичък.
— И Абд ел Барак действително се намира сред тях?
— Да.
— Невероятно! Кой би могъл да си помисли такова нещо?
— Аз си го помислих, както навярно си спомняш.
— Нищо подобно не си спомням.
— Не ти ли казах, че не се страхувам от духа, и че вече съм го виждал? С това имах предвид Абд ел Барак. Предположих, че той прави къщата несигурна, прогонвайки първо стопанката и после наемателите, за да встъпи братството час по-скоро във владение на имота.
— Това е невероятно, това е ужасно! А сега ми разправи как се случи всичко!
Информирах Мурад Насър възможно по-късо за събитията. Костваше доста труд да го убедя. За турчина бе почти немислимо, че мъж като Абд ел Барак се е съгласил да играе такава роля. Подканих го да дойде с мен при пленниците, ала той се поколеба.
— Преди да отида при този мъж, трябва по-напред да знам какво ще предприемем с него и неговия помагач. Мислиш ли, че трябва да ги пуснем да си вървят?
— Хм-м! Всъщност би трябвало да доложим работата.
— Нека Аллах ни пази от това! Да уведомим властите за тая игра на джинове, не означава нищо друго, освен да превърнем цялата Кадирине в свой враг, а това аз при всички случаи трябва да избегна, защото ще ми докара големи щети. Моите търговски връзки с Египет за късо време ще бъдат прекратени, а и не само с Египет, тъй като Кадирине разпростира членството си из цяла Северна Африка и дори дълбоко в Судан. И ти също не бива да правиш едно такова могъщо братство свой враг. Убеден съм, че иначе повече няма да видиш отечеството си.
— За съжаление съм принуден да се съглася с теб. Значи не можем да искаме злосторниците да бъдат наказани. Ама пък да пуснем тези негодяи просто ей така, пак не върви, защото те в този случай ще опитат да ни отмъстят. Трябва някак си да се подсигурим срещу тяхното отмъщение.
— Това не би ли могло да стане все пак само с някой подпис?
— Действително, с едно писмено признание, подписано от Абд ел Барак. И ние ще се възползваме от него, в случай че той се отнесе враждебно с нас или пък Кадирине ни се обеси на врата.
— Правилно! Предоставям на теб да нахвърляш китапа. Хартия, калем и мастило има тук.
След като разменихме още няколко забележки на тази тема, ние се отправихме към моята стая, където Селим стоеше пред пленниците с пушки на рамо и застрашителна физиономия. Когато влязохме, го чух да казва:
— Та не бива значи да си мислите, че можете да му отмъстите. Той постъпи много умно, като последва съвета, който му дадох.
— За кого говориш? — попитах, тъй като фанфарните му приказки ми направиха впечатление. Те явно се отнасяха за мен, за някакво решение, което съм взел по негов съвет, както се хвалеше.
Селим направи смутена физиономия и се поколеба с отговора.