След късо време вятърът изду ветрилото и дахабийето насочи нос към средата на течението. Няколко прощални помахвания от страна на дебелия турчин, на които отвърнах, и после закрачих по палубата, за да поздравя рейса. Той тръгна насреща ми, поклони се учтиво, каза ми добре дошъл и ми подаде според местния обичай няколко пъти ръка. Сетне ме поведе лично, докато кормчията даваше направление на кораба, към предназначената за мен кабина. Тя се намираше под задната палуба и наместо врата имаше провесена сламена рогозка. Видях, че вътре бяха проснати някакви дюшеци. Завивки Насър ми бе дал, значи можех удобно да се настаня с моите малки черни придружители.
За мое удивление по дължина на бордовата стена бяха наредени две дузини шишета. Рейсът каза, че били пратени от турчина. Това беше бира нимсавийе — австрийска бира. Симпатията ми към дебеланкото нарастваше все повече и повече.
Рейсът тъкмо ни бе напуснал и аз пристъпих към миниатюрния люк да хвърля един поглед към оживената от платна река, когато чух зад себе си глас:
— Ефенди, ще позволиш ли да донеса вещите ти, които все още лежат там отпред, където ги остави хамалът?
Обърнах се към говорещия. Той стоеше на входа на спалното ми помещение в толкова вежлива, направо смирена поза, че да му се доще на човек да му отвърне приятелски. Само че аз не стигнах дотам. Неговите очи гледаха зорко и пронизващо изпод рунтавите вежди; тесните му устни бяха ниско отпуснати в ъгълчетата, сякаш се канеше да избухне в ехиден кикот, а носът… ама какъв нос само!
Беше силно отекъл и оцветен в жълто, червено, зелено и синьо. Неволно се сетих за дух номер три, чийто нос снощи бе влязъл в един доста солиден контакт с юмрука ми. В моята мнителна душа веднага се породи подозрение. Когато моряците освобождаваха преди малко ветрилото, сред напевния вик бе вметнато едно „Ах иа сади Абд ел Кадер“. Това бе обичайният възглас на всички принадлежащи към Кадирине мюсюлмани. Беше ли рейсът, а с него и екипажът на кораба, член на това братство? Беше ли дал Абд ел Барак, който навярно бе узнал от Селим името на дахабийето, заповед на рейса да вземе на борда моя дух номер три? Работата беше опасна! Налагаше се да бъда предпазлив. Аз не издадох с физиономия мислите си и изненадах мъжа с резкия въпрос:
— Как ти е името?
На своето запитване той положително не бе очаквал нещо друго от моя страна, освен едно да и сега се позабави с отговора. Защо? Имаше ли основание да премълчи името си?
— Е, отговаряй! — настоях аз.
— Казвам се Бен Шорак — отвърна сега.
Изрече го по такъв начин, сякаш избра първото име, което му бе дошло на ума. И Бен Шорак, сиреч Син на Шорак. Това не бе достатъчно. Този мъж беше някъде към петдесетте и следователно трябваше да си има собствено име, след което действително трябваше да постави Бен Шорак. Не си губих много времето с тези мисли, а продължих да питам:
— Защо се предлагаш за тази работа?
— Защото съм длъжен да обслужвам пасажерите.
— А-а, тъй, тъй! Арабин ли си?
— Да, от племето маазех.
— От колко време служиш на този кораб?
— Повече от година.
— Добре. Иди донеси нещата! Ако съм доволен от теб, бакшишът ми ще те зарадва.
Сега се касаеше да не оставя време на този мъж да съобщи вън отговорите, които ми бе дал. Така че излязох. Рейсът стоеше зад кормчията. Пристъпих към тях и събрах няколко безобидни сведения относно моите права и задължения като пътник. После попитах дали не би могло да ми бъде предоставен някой мъж за извършване на разни дребни услуги. Без да подозира нищо, рейсът отговори:
— Този мъж е определен. Той вече внесе нещата ти в каютата и още се намира в нея.
— Как се казва?
— Барик.
— Бедуин?
— Не. Той произхожда от миниехите.
— Верен и благонадежден ли е? Откога служи на дахабийето?
— Вече четири месеца.
Сега знаех достатъчно, призрак номер три мелеше излъгал. Данните относно неговата самоличност просто бяха пропуснати да бъдат уговорени с командата на кораба. Направи ми впечатление, че той все още се мотаеше из каютата ми. Какво ли търсеше там? Приближих до помещението по такъв начин, че Барак да не може да ме забележи и влязох бързо. Децата си седяха там и гризеха няколко фурми, към които бе приковано цялото им внимание. Достойният помагач на Абд ел Барак обаче бе бръкнал във вътрешния джоб на хайка ми и изследваше съдържанието му. Аз се престорих, че нищо не съм видял и му дадох някаква малка заръка, за да го отстраня.
Колко добре обосновани се бяха оказали моите опасения! Сега се запитах каква ли заръка е получил този човек от моккадема. Да ме убие? Напълно възможно, но чак толкова лоши предположения не ми се искаше да правя. По-вероятно беше задачата му да се състоеше в това, да ми задигне документите. Може би тъкмо затуй бе бърникал в джоба на хайка ми. Във всеки случай не се намирах в приятно положение и бе най-добре да напусна дахабийето. Това лесно можеше да стане, защото тези кораби почти редовно пристават вечер до брега, а дотогава не би следвало да се опасявам от покушение върху живота ми. Сега-засега престанах да си блъскам залудо ума и се заех с подреждането на моя малък плаващ дом. Касаеше се преди всичко да опазя имуществото си, най-вече хранителните продукти от плъховете, които по тези нилски лодки са истинска напаст. Докато го вършех, в ръката ми попадна пакет тютюн. Отворих го и намерих вътре някаква сгъната хартия, на която бе написано: