— Какво си наумил да правиш? Да не би да се тъкмиш да спиш през нощта в Гиза?
— Да.
— Там няма да намериш място за нощувка!
— Че защо? Ако си платя добре, всеки на драго сърце ще ме приеме в къщата си.
— Но ние много рано ще вдигнем платна и ако се успиш, ще си останеш тук!
— Не е възможно, понеже аз ще ти съобщя къде се намирам и ти ще наредиш да ме повикат.
— Хич нищо няма да нареждам. Аз трябва да се ръководя по утринния вятър и ще отплавам веднага щом почне да духа.
— Преди туй ще ми проводиш един пратеник, което в крайна сметка ще означава само няколко минути закъснение!
— Дори и тези няколко минути не бива да пропускам.
— Защо из един път се разбърза толкова, при положение че спря тук, макар да можеше да продължиш пътуването?
— Аз съм рейс и не е нужно да ти привеждам доводите си. Щом искаш да вървиш, върви, но аз няма да те викам. Като забележа, че звездите греят достатъчно ярко, ще отпътувам даже преди полунощ. После си е твоя работа дали ще съумееш да ни настигнеш.
— В такъв случай ще трябва да се подчиня на волята ти и да остана тук. Аллах да ти се отплати за любезността, с която се отнасяш към твоите пътници!
Казах го с негодувание и изразих същевременно недоволна физиономия. А по неговите черти се плъзна видимо задоволство, което аз обаче привидно пропуснах. Бях постигнал целта си и сега знаех къде съм. Не биваше да се махам от борда, значи негодяите възнамеряваха тази нощ да осъществят онова, което си бяха наумили спрямо мен. За мен това бе добре дошло. Ако работата се приключеше още тук, нямаше да ми се налага да витая дълго време в неизвестност.
Матросите получиха свободата, която на мен беше отказана — можеха да отидат на сушата. На борда останаха само три персони — рейсът, кормчията и „стюардът“ с карбункеловия нос. Не бе трудно да се досетя защо бе разрешено на хората да слязат — нехранимайковците искаха да се отърват от всички ненужни свидетели. Скоро слугата дойде в каютата да пита дали имам някакво желание. Поисках вода и една лампа, за да имам винаги огън за лулата си. Оня донесе нещата и аз използвах случая да подметна между другото, че се чувствам неразположен и поради това няма да напускам каютата. Същевременно измъкнах портфейла си от сетрето, отворих го ей така „случайно“ и позволих да се види, че съдържа документи. Сторих го, за да съкратя процедурата и примамя добрите хорица. Че постъпих правилно, разбрах веднага, понеже човекът ми отвърна любезно угрижен:
— Добре ще сториш, ефенди. Остани си в каютата! Нощният въздух е вреден за чужденците и един вече получи неизлечимо очно възпаление, понеже вечер оставаше на открито. Та варди си значи виделината на очите! Днес ще имаш ли още някаква необходимост от мен?
— Не. Сега ще изям няколко фурми, ще изпуша още две лули и после ще си легна.
— Тогава ще си вървя, за да не те смущавам. Лелтак са’ида! (Да е щастлива нощта ти!)
Той ми направи едно темане и се отдалечи, при което спусна рогозката, изолирайки спалното ми помещение от палубата. Едва го бе сторил и аз духнах глинената лампа, за да затъмня каютата и да не мога да бъда видян, повдигнах малко рогозката и погледнах след него. Подозирах, че веднага ще уведоми другите порядъчни хорица за онова, което му бях казал.
На палубата не гореше нито един фенер. Звездният рой още не беше се появил, по небето се виждаха само отделни предвестници, които обаче не съумяваха да разпръскват мрака. Моите обучени очи сигурно бяха по-остри от тези на арабите. Видях слугата да се запътва към следата на кораба и изпълзях изпод рогозката да го последвам. Вярно, не можех да виждам чак толкова надалеч, но бях забелязал, че там имаше оставени няколко големи бали тютюн, увити в ликови рогозки, предназначени за юга. Запълзях натам с възможно най-голяма бързина на длани и колене. Сметката ми се оказа вярна, защото когато, стигнах в близост до балите, чух да се говори. Един мъж се бе облегнал на тях отдясно, а пред него стоеше друг. Така че аз се придвижих наляво и залегнах плътно до тютюневите бали от другата страна. При това чух как единия казва на другия: