Сега Нубар се плъзна към мен, допря острието на ножа до гърдите ми и веднага насочи пръстите на лявата ръка към мястото, където предполагаше портфейла. Напипа го, повдигна сетрето и измъкна желания предмет, но не бързо, а бавно, толкова бавно, та ми се стори, че му бе необходим четвърт час. Най-сетне се намираше в притежание на портфейла. Махна ножа от гърдите ми и опипа с две ръце плячката си. Вътре все още имаше достатъчно книжа. По лицето му трупна доволство.
Джебчията се огледа сега в помещението, за да види какво още може да отмъкне. Но, изглежда, си помисли, че все пак няма да се мине без шум, и се задоволи с досегашната плячка. Оттеглянето му протече също така бавно и предпазливо, както приближаването. Та дори когато се намираше вече вън, повдигна още веднъж рогозката, за да погледне и се убеди, че наистина съм спал.
Почуках още минута, после духнах лампата, взех револвера в лявата ръка и скочих. Открехвайки леко рогозката, видях трима от четиримата нехранимайковци да стоят до тютюневите бали, а именно: рейсът, призрак номер три и Муца’бирът. Последният беше вече навлякъл робата си и бе обърнат с гръб към мен, така че не можех да видя физиономията му. Той изглежда тъкмо бе приключил с преглеждането на портфейла, защото го размаха пред лицата на другите двама. Доколкото отгатнах от тези гневни движения, съобщаваше им, че не съдържа търсените документи.
Къде ли беше четвъртият, кормчията? Погрешно си рекох, че това може да ми бъде безразлично, тъй като си имах работа единствено с муца’бира. Та избутах значи напълно рогозката и стъпих на палубата, за да приближа към тримата мъже. Тогава до мен прозвуча висок предупредителен вик.
— Ефендито, ефендито!
Кормчията беше, който извика тези думи. Той бе ходил горе до руля и слизайки сега по тесните стъпала, които свършваха до моята каюта, ме беше видял. И в този момент имах възможност да оценя достойното за възхищение присъствие на духа на джебчията. Викът на кормчията му подсказа, че съм на палубата. За Нубар имаше само два изхода — или да ме убие и после да намери все пак документите, или да бяга. Нещо изглежда го посъветва да избегне една открита крамола. Сигурно бе чул достатъчно от моккадема, за да си помисли, че едно нападение над мен нямаше да е безопасна работа. Значи оставаше само бягството, но при това не биваше да допусне да ми покаже лицето си, та в даден случай по-късно да не мога да го позная. Такива трябва да бяха мислите, които за един-единствен миг му бяха минали през главата. Всеки друг на негово място щеше да се обърне при предупредителния вик. Рейсът и слугата също погледнаха уплашено назад, фокусникът обаче не се извърна и аз чух неговия бърз, полугласен въпрос:
— Кучият син ли е наистина?
— Така е — прогъгна рейсът.
— Значи този път беше напразно!
Нубар захвърли портфейла ми, при което книжата полетяха пръснати наоколо, втурна се към трапа и се изгуби в тъмнилката.
Понеже джебчията ми бе оставил портфейла, неговото бягство хич не ми беше неприятно. Какво щях да правя иначе с него? Да го предам на, местната полиция? Или да го пусна да си върви, след като съм му казал мнението си? Е, той сам си бе тръгнал, освобождавайки ме по този начин от труда да му съобщя какво ми е становището относно неговото поведение. Та попитах значи кормчията:
— Какво си се разкряскал толкова? Чак в Кахира ли трябва да чуят, че съм тук?
— Прощавай, ефенди — извини се оня — така се уплаших от теб.
— Толкова ли ужасяващ вид имам?
— Не, но, но… но… помислих, помислих… — запъна той.
— Е, какво? Какво си помисли?
— Мислих, че спиш, а из един път… така се уплаших!
— Все едно неочаквано ти се е явил някой джин?
— Да, да, точно така! — рече кормчията, радостен, че му е подсказано благовидно оправдание.
— Жал ми е за теб — успокоих го. — Надявам се, уплахът да не ти навреди. Ела с мен при рейса!
По време на този къс разговор не бях изпускал другите двама от очи. Те се бяха навели, събраха набързо книжата ми, тикнаха ги в портфейла и той изчезна после в одеянието на рейса. И аз от своя страна прибрах нещо, а именно револвера, който вече въобще не ми бе нужен, поне за момента. Какво щеше да се случи по-нататък, не можеше отсега да се предвиди. Напълно възможно бе на джебчията да му текне мисълта да се върне незабелязано, което хич не беше трудно, и да се нахвърли после все пак върху мен. Може би само в първата изненада се бе отказал от играта за днес. Нубар бе длъжен да занесе документите, те трябваше да са у мен, ако не в портфейла, значи някъде другаде. Щом бе възнамерявал да ме намушка, в случай че по време на кражбата се бях раздвижил, то със сигурност нямаше да се побои да ме пречука допълнително, за да постигне целта си. Така че се касаеше да внимавам дали няма да се върне. Това обаче бе възможно само при по-добро осветление, за което трябваше да се погрижа веднага, без дълги речи, без губене на време. Ето защо попитах любезно рейса: