Саловете са интересни за чужденеца поради това, че не са направени от дървета, трупи или някакъв друг дървен материал, а от стомни. Египтянинът пие само водата на Нил. Стомните, в които тя се черпи, са порести. Мътилката се утаява, а през порите избива влага и като се изпарява, водата в съда става по-хладна, отколкото е в реката. Тя има много приятен привкус и който веднъж е привикнал към нея, я предпочита дори пред изворната вода на оазиса. Стомните се изработват в Баллас, селище на левия нилски бряг, и от там биват наричани балласи. Та изплитат се от въжета дълги правоъгълни мрежи, чиито бримки имат диаметъра на стомните, навесвани после по тях. Понеже съдовете са празни, плават на повърхността. Стъкмява се отгоре втори ред и салът е готов и може да поеме по течението.
Плодородието на страната се дължи изключително на разливите на Нил, който се покачва в определено време и също така редовно спада. Колкото е по-високо наводнението, на толкова по-богат урожай може да се разчита. И за да бъде отведена водата възможно по-далеч, са прокопани канали. Върху насипите на тези канали са монтирани, както по високите речни брегове, сакийо — геранила, с чиято помощ земевладелците черпят водата, за да я отвеждат по нивята си. Тези съоръжения се състоят най-вече от колела със закрепени по периферията им съдове, които загребват долу водата и я изливат горе в гравитачна вада. Те биват задвижвани от камили, магарета, говеда, та даже и от човешка ръка и монотонното им скрибуцане се чува надалеч. Често може да се види и някой бедняк, застанал до канала, да черпи със собствените си шепи вода за нищожната си нивица. Той не притежава толкова, че да има възможността си купи сакийо и да му плаща данъка. Защото в Египет всичко се облага с данък, дори дървото, което ражда само няколко плода. Случвало се е цели селища да унищожават палмовите си горички само и само да избегнат данъка. Който е заможен, страхливо се пази да го покаже, а беднякът няма защо да се преструва. Ето защо населението по нилските земи създава впечатление за нищета, намираща се в крещящо противоречие с плодородието на земята.
Наближавахме Сиут, моята временна пътна цел. Два пълни дни бе лежал още „Еш Шахин“ до брега при Гиза, преди да можем да оберем котвата. Толкова дълго бе задържан Рейс Ефендина от своите задължения. Неговите издирвания на муца’бира в Кайро се бяха оказали напразни и когато при връщането си узна от мен, че оня се е изплъзнал със сандала „Абу л’агал“ нагоре по реката, гневът му бе смекчен единствено от надеждата, че при бързината на нашия „Сокол“ скоро ще настигнем другия съд.
Бяхме спирали или поне пращали лодка във всички пристанища по пътя, за да се осведомяваме за сандала, ала винаги напусто. Сега се надявахме да го видим в Сиут и да научим после нещо по-подробно за муца’бира. Дълго, преди още да сме достигнали пристанището, съгледахме града да лежи пред нас. На коптски той се казва Сауд и е онзи Ликополис (Вълчия град) от древността. Разположен е малко настрани от брега в една много плодородна местност. Селището има население от над тридесет хиляди души и е резиденция на един паша и един коптски епископ. Търговията се разпростира оттук към вътрешността на Африка, защото Сиут е главно местоустановяване на нубийските и източносуданските кервани. Градът още в древността е имал своето значение, но не притежава някакви паметници, ако не се броят древният некропол и намиращите се в западните хълмове гробове с мумии на почитаните някога тук вълци. В близост до немного отдалеченото селце Маабдех се намира една за съжаление малко посещавана пещера с мумифицирани крокодили.
Хвърлихме котва при селото Ел Хамра, което представлява пристанището на Сиут. Ахмед в качеството си на Рейс Ефендина нямаше формалности с пристанищната полиция, така че можехме веднага да отидем на сушата. Подирихме сандала, ала не беше тук. От капитана на пристанището научихме, че този кораб бил видян наистина, но отминал, без да спре. Трябваше следователно да приемем, че муца’бирът не се намира в Сиут. Ахмед Абд ел Инсаф, който гореше от желание да пипне този човек, реши веднага да отплава, за да настигне сандала. Той и бездруго не можеше да остане в Сиут, тъй като дългът го зовеше в Хартум. В последния ден от пребиваването си в Кайро беше узнал от свои доверени лица, каквито имаше във всеки нилски град, че там горе нещо се мъти и може да се направи добър улов. Какво беше то, така и не успях да разбера, въпреки иначе неговата откровеност и доверието, с което ме даряваше. Бях забелязал, че Ахмед изпитваше качествата ми и особено се бе зарадвал на моята любознателност. Трябваше да му отговоря на хиляда, че и повече въпроса. Той беше физически и духовно богато надарен човек и много лесно схващаше. Най-лесно обаче бе проумял, че неговите познания бяха недостатъчни в сравнение с тези на един европеец. При тази оскъдица на методични училищни знания не беше някакво чудо наистина, че съумях да отговоря на всеки негов въпрос и стана така, че той незаслужено ме възприе като връх на ерудицията. При цялото това дълбоко уважение и приятелски чувства, които видимо хранеше към мен, той все пак запази онази сдържаност, която е свойствена за ориенталеца, и която той освен това смяташе, че дължи на своя пост. Установих, че с титлата си Рейс Ефендина се мисли за по-високопоставен от мен, незаемащият никакъв военен или някакъв друг пост. А и никак не бе неправ и за мен бе удоволствие да констатирам с какво удовлетворение наблюдава моята вежлива скромност. На държането ми се отплащаше с една фамилиарност, която се губеше само когато го заговорих за Хартум и неговите планове там горе. Но аз не можех да му се сърдя, тъй като тук се касаеше за служебни тайни. И все пак ми се струваше, че тази дискретност бе запретявана сякаш не толкова от дълга, колкото от лични мотиви, и това от време на време ме раздразваше, макар да не позволявах да се забележи.