Тъй като исках да съдържа обещанието си към Мурад Насър, дебелия турчин, да го изчакам в Сиут, трябваше да се разделя тук с Ахмед. Децата на динките задържа той под своя опека на „Сокол“, понеже за него щеше да е по-лесно, отколкото на мен, да ги върне в родината им. Когато се сбогувах с тях, те се вкопчиха в мен и не искаха да останат на борда. Съумях да усмиря сълзите им единствено с обещанието, че скоро ще тръгна след тях. После двама моряци взеха вещите ми и Рейс Ефендина ме поведе към града. На запитването ми къде смята да ме подслони тук, той ме погледна удивен.
— Та къде другаде, ако не при пашата? Мъж като теб може да живее само при най-личния господар.
— И ти мислиш, че ще бъда добре дошъл при него?
— Ами как! Толкова повече че аз те водя и препоръчвам. Той ще те приеме като приятел.
Това ме успокои, макар че бих предпочел да помоля за подслон в някоя обикновена къща, където можех да си платя.
Пътят от пристанището към града водеше по една сенчеста дига. От двете страни се ширеше тучна зеленина, заливана от златистата слънчева светлина. Дигата беше оживена от хора, щъкащи до пристанището и обратно. През една сарацинска порта, която едновременно представляваше главният вход на града, стигнахме в двор, принадлежащ към сарая на пашата. Стените околовръст бяха варосани, а малкото прозоречни отверстия снабдени с тъмни кепенци. Край зидовете се точеха ниски пейки с насядали по тях пушещи и сърбащи кафе дългобради фигури, което сметнах за хора от сарайската стража. Никой от тези мъже не се поинтересува от нас.
Виждаше се, че Ахмед не за пръв път се намира тук. Той се запъти към една врата, повели на моряците да чакат тук и влезе с мен. Във вътрешността стоеше един страж, когото той попита за управителя на сарая. Войникът облегна пушката си на стената и се отдалечи. След известно време се върна и протегна шепа към Рейс Ефендина.
— Ще ви водя, ако ми дадеш бакшиш.
Слугата на справедливостта го угости с една крепка плесница.
— Ето ти бакшиша, а сега побързай, ако не желаеш да получиш бастонада!
Зашлевеният едва сега се вгледа по-внимателно в говорителя. Стана му ясно, че не си има работа с обикновен човек, пък и шамарът бе най-доброто доказателство за това. Закрачи пред нас, разтърквайки усърдно бузата си.
Стигнахме до един вътрешен двор, околовръст който имаше врати. При една от тях стоеше някакъв навлечен в копринени одежди безформен черньо, който ни посрещна със свъсен поглед. Но като съгледа Рейс Ефендина, изразът на лицето му се промени. Преви широкия си гръб и скръсти ръце на гърдите.
— Прощавай, задето ме виждаш тук! Ако си имах представа за височайшето ти присъствие, щях да дойда да те посрещна.
Грубостта събужда почит. Рейс Ефендина изглежда го знаеше, защото отговори троснато:
— Няма нужда от такива мурафети. Как обаче си могъл да заповядаш на вратаря да иска от мен бакшиш?