— И как така майтапчия?
— Е, това сигурно не е било сериозно от твоя страна.
— Кое?
— Дето ти него… хм-м! Прощавай! Как би могъл моят поглед да проникне в твоите знания и церителни средства! Мека е свещен град, та затуй, мисля си, седемте и деветте поклона сигур ще са необходими. Един хеким, който дарява живота от шише, трябва да знае и какъв ефект има един поклон към Мека. Някой друг на твое място нямаше да може да ми спаси сина. Де да ти беше по силите да ме избавиш и от кахъра, който ми тегне още на душата!
— Имаш още някакъв кахър? Бива ли да узная какъв? Ние франките умеем много неща, които за вас изглеждат невъзможни.
— Това, което имам на акъла си, те не го умеят. В случая може да ми помогне само някой бедуин, и то такъв, който има куража да рискува живота си. Франките притежават коне наистина, но не са ездачи.
— Значи се касае за езда, за някакъв кон?
— Да, за един кон, който е по-лош и от Шейтана. Трябва да ти кажа, че нашият паша има отвъд Мека брат, който преди няколко седмици му изпрати един истински жребец бакарра, сив петнист кон. Чувал ли си някога за конете на бакарра?
— Да. Били най-огнените на Арабия.
— А знаеш ли, че от всички коне сивите шарени са най-трудните?
— Така се говори наистина, но на един добър ездач всеки кон трябва да се покори, все едно какъв цвят има.
— Не говори така, ефенди! Ти си отличен хекимин, ала ездач е невъзможно да си — първо, като учен, и второ, като франк изобщо. Аз съм мирашор на пашата и досега съм укротявал всеки кон. Бил съм при всички племена по нилските земи, за да се състезавам с тях по езда, и никога не съм бил побеждаван. Този петнистият обаче ме хвърля едвам що съм се добрал с риск на живота до седлото. Когато пашата се върне, животното трябва да е барем дотолкова обуздано, че да може да го възседне. Така заповяда той. Но за да може конят да бъде оседлан, трябва да го свържем, а като поискаш да го яхнеш, хапе и хвърля къчове така щуро, че е невъзможно да го приближиш. Животното вече увреди неколцина коняри, а преди малко нали видя как бе подредило моя син.
— Той е бил хвърлен? Значи е седнал на седлото. Как е стигнал до него, след като казваш, че конят не позволява да го яхнат?
— Жребецът беше вързан с въжета, така че лежеше на земята. После му сложиха седлото и когато синът ми го възседна, въжетата бяха бързо отстранени. Конярите, които го сториха, трябваше мигновено да избягат и моят син полетя също така бързо към стената.
— Къде се намира конят?
— Вън в двора на конюшнята. Никой сега няма смелостта да го побутне. Чакаме от само себе си да иде в конюшнята.
— Мога ли да го видя?
— Да, но трябва да ми обещаеш, че ще стоиш надалеч!
— Обещавам ти.
— Тогава ела! Ще съгледаш един кон, какъвто нивга не е имало в твоето отечество и нито нявга ще има.
Беше възбудил любопитството ми. Един истински бакарра-жребец! Моят Рих, който толкова надалеч ме бе разнасял, беше от същата благородна кръв. Добрият мирашор и понятие си нямаше, че къде по-различни коне от него съм имал между бедрата си. Аз още сега, преди да съм видял сивия петнист ат, бях напълно убеден, че не са подхождали правилно към него. Дори най-огненият арабски жребец, ако знае човек как да се заеме с него, става кротък като дете. Защо тъкмо това животно трябваше да прави изключение!
7. Един расов жребец, един ненаситник и едно лунно затъмнение
Исмаил Бен Калил ме преведе през съседното помещение в един ходник, който излизаше на един по-голям двор. Като избута резето на външната врата и я открехна леко, можех да обхвана двора с поглед. Той беше посипан с пясък и многобройните отпечатъци от копита удостоверяваха, че тук се обяздват коне или пък биват извеждани да се поразтъпчат на открито. Сега можеше да се види само един-единствен — сивият петнист жребец. Той стоеше в сянката на зида и доволно се чешеше на него. При неговия вид сърцето ми заби по-силно. Да, той беше истински расов арабски кон! Късото, но мускулесто и пружиниращо телосложение, малката красива глава с тези големи огнени очи, грациозните и все пак силни крайници, стройната извисена шия, израслата от високо и великолепно носена опашка, широките червеникави ноздри и леката грива с онези две спирали, считани от бедуините като знак за неустрашимост и издръжливост — всичко това беше за познавача гледка, която предизвикваше незабавното желание да го възседне и препусне навътре в пустинята.
Жребецът все още си носеше седлото и не се търкаше да го претрие: следователно беше свикнал да върви под седло. Поведението му беше толкова спокойно, толкова кротко, че на човек едва му се вярваше разказа на мирашора.