— Това не. Но при всеки случай е по-добре да съм край теб. Аз бях най-прочутият боец на моето племе и се наемам, както знаеш, с всички герои на Всемира…
— Но само не и с някой джин — пресякох го аз.
— Не се майтапи, ефенди! Срещу джинове аз не мога да се браня с пушка и нож, там помага само кратката, гореща молитва.
— Ама те изобщо не бяха джинове!
— Можеха да са също души на покойници, а тях не можеш застреля, защото те са си вече мъртви. Аз моя дълг го сторих и бях залегнал при вратата на пусия. Прати ми само живи врагове, петдесет, да речем, или сто, или, от мен да мине, и повече! Тогава ще видиш как ги изтребва моята геройска ръка! Моята мъжественост е като самумът на пустинята, който побеля всичко, а пред храбростта ми потреперват даже скалите. Когато надигна глас в битката, побягват и най-големите сербезлии, а пред пукота на пушката ми никой не устоява. Ето затова ме прати Мурад Насър при теб, да живееш в безопасност под щита на моята бдителност и стряхата на моето покровителство.
— Аз обаче мисля, че той трябва да е имал и някакво друго намерение.
— Определено не. Аз знам само, че трябва да те закрилям.
Личеше му на стария страхлив и все пак толкова добродушен „изтребвач“, че говори истината. Но Мурад Насър при всички случаи бе имал някаква друга причина освен смехотворния претекст да ми прати своя „Право, много право“ за закрила. Каква ли обаче можеше да е тази причина? Поблъсках си главата и стигнах до единствената правдоподобна мисъл: Турчинът не ми вярваше. Дали не си мислеше, че след като е заплатил за мен и ми е дал освен това една малка сума, ще взема да духна? Това би било срамно недоверие, за което не му бях дал ни най-малък повод. Или причината се криеше в настоящата ситуация, че като се намирах сам в Сиут, можех без всяка преднамереност да сложа черта на търговските му намерения? Е, тогава той щеше да бъде откровен с мен и да ми каже от какво естество планове има на ума си. Внезапно погледнах с други очи на дебелия турчин и ето че доверието ми към него понечи да се разклати. Мурад ми се стори по-пресметлив и себичен отпреди и в мен се зароди някакво предусещане, че ще е уместно да действам предпазливо с него. Същевременно се сетих за Рейс Ефендина. Този мъж беше проявил откровеност пред мен във всяко отношение. Защо бе станал затворен веднага щом бе споменато името Мурад Насър? Трябваше да има някаква причина, която едва ли се криеше само в мисълта на Ахмед Абд ел Инсаф, че вече е чувал името на турчина. Е, пристигането на дебелия следваше да се очаква след няколко дена и тогава се надявах да стана наясно с отношенията и намеренията му. Дотогава трябваше да се примиря с присъствието и закрилата на „героя“ Селим.
„Закрилникът“ май го хвана съклет, докато се отдавах на тези мисли, защото прекъсна мълчанието с въпроса:
— Защо се умълча толкова? Не ти ли е хатъра, дето дойдох?
— Все ми е едно дали се намираш в Кахира или тук — отвърнах. — Само се опасявам, че в Сиут ще скучаеш, понеже няма да имаш никакво занимание.
— Никакво занимание? Ще скучая? Та това е немислимо. Аз имам тук теб, а заръката да бъда твой закрилник, ще ми донесе достатъчно занимания. Аз не бива да те напускам. Мурад Насър, моят господар, така заповяда.
— Аха, значи се каниш също да живееш при мен?
— Разбира се. Къде си намерил подслон?
— В сарая на пашата. Не зная дали ще приемат и теб там.
— Да не би да се съмняваш? Е, да, ти за съжаление си неверник и не знаеш, че ислямът повелява неограничено гостоприемство за всеки свой последовател. Освен това аз, като най-големият герой на своето племе, съм прочут мъж, на когото дори халифът би рекъл добре дошъл. Ще кажа на хазяина, че се налага да напусна него и приятеля си, защото с местя в палата.
— А-а, ти имаш при себе си и приятел?
— Да. Запознах се с него на кораба и той слезе тук с мен, за да живеем заедно.
— Той какъв е?
— Търговец, който възнамерява да направи някои пазарлъци в Сиут. Остани за малко тук! Веднага ще отида да го уведомя.
— Почакай с тая работа, додето разберем дали ще те приемат в палата.
— Хич не е нужно първом да го научаваме и опитваме, защото в това няма никакво съмнение.
— Възможно. Но въпреки всичко аз искам да отида на сигурно. Няма да имаш нищо против, мисля, да се отправим най-напред към палата.
— Право, много право! Аз ще следвам стъпките на твоите нозе. Хайде да потегляме!
Неприятно ми беше да моля прием за Селим. Но бях принуден да го сторя, защото този „най-голям герой на своето племе“ сигурно нямаше да се откъсне нито за миг от мен. Платих и после се запътихме към палата. Там видях дебелия управител да стои на вратата, при която ни бе посрещнал с Рейс Ефендина при пристигането ми. Дауд ага ми направи един дълбок поклон и хвърли въпросителен поглед към моя придружител. Когато му назовах неговото име и казах, че иска да живее при мен, той прояви бърза услужливост.