— Ефенди, дай го при мен! Аз не те оцених правилно и ти отиде при мирашора. Сега осъзнавам, че твоето присъствие е чест за нашия сарай, и те моля за позволение да поправя чрез този мъж грешката си.
Предложението бе за мен добре дошло и аз се съгласих. Ако Селим бъдеше подслонен при черния дебеланко, нямаше да живее непосредствено до мен и нямаше ни най-малко да ме обременява. Той също бе съгласен с това.
— Виждаш, че имах право, ефенди! Изтъкнатостта на моите качества навсякъде буди възхита и където и да се появим, ще намерим вратите на всички къщи и шатри отворени. Преди обаче да стъпя в това благословено жилище, трябва да се, отдалеча за кратко време, за да се сбогувам с хазяина и спътника си. Скоро отново ще видите моя лик при вас. Аллах да удължи дните ви и да ви позволи с благородствено внимание да се наслаждавате на радостта от моето присъствие.
Селим тръгна. А аз с какво ли да се заемех междувременно? Да остана вкъщи и да го чакам? Бях възнамерявал да направя една разходка из града и все още можех да го осъществя. Тъкмо се канех да напусна двора, когато мирашорът се появи и помоли за разрешение да ме придружи. Чувайки това, черният Дауд ага заяви, че щял да стовари върху себе си гнева на Аллах и всички халифи, в случай че не се присъединял към нас. Та помоли ме да почакам няколко мига. Искал само да се погрижи Селим да бъде добре приет по време на нашето отсъствие. Исмаил Бен Калил също се оттегли за няколко минути, за да се приготви за разходката. Когато двамата отново се появиха, бяха ми оказали честта да се навлекат в най-хубавите си празнични тоалети. Управителят на сарая водеше двама бегачи и двама негри. Бегачите трябваше да вървят с белите си сопи пред нас, та в случай на нужда да ни проправят път, а негрите имаха задачата да се включат към шествието, носейки на показ драгоценни лули и пунгии. Както узнах по-късно, агата даже имал намерението, да накара да водят след нас два ездитни коня, за да докаже, че не пък от немотия и липса на животни сме тръгнали пеша из града. Само от съображение към мен — понеже не притежавах никакъв кон — се бил отказал от това си намерение.
Така се разхождахме бавно и с достойнство по улиците на града. Повечето къщи на Сиут бяха изградени от тъмен кирпич. За него няма много за казване. Сиут не е Кахира, наистина, но и тук е същото като там, само че в умален мащаб и с някои разлики в разположението и терена. И тук имаше като там продавачи на вода, плодове и хляб, магаретарчета, носачи, турци, копти и фелахи. Ориенталските градове си приличат. На пазара имаше голяма навалица, ала нашите бегачи избутваха, смушкваха и удряха с тоягите така здраво около себе си, че винаги имахме свободна просека. Страхопочитанието, с което бе поздравяван черният сарайски управител, засвидетелстваше колко важен и влиятелен е неговият пост. Кратката бавна разходка така го изтощи, че стенеше при всяка крачка, и накрая заяви, че от умора и глад не можел да продължи и трябвало непременно да се отбие в някоя софра.
Софра означава всъщност маса за хранене, а от шишкавия бе употребена в смисъл на гостилница. Не бях го чувал още и ето защо любопитствах в що за заведение щеше да ни заведе. Той даде заповед на крачещите отпред бегачи, те свърнаха в една пряка и спряха после като караул от двете страни на една пътна врата. Когато влязохме, се озовахме в малък открит двор, по който имаше наслагани няколко редици възглавници. На тях седяха посетителите на тази гостилница. Всеки имаше пред себе си една пръстена паница, към която се пресягаше с две ръце. Чистотата тук комай не беше нещо обичайно, това се виждаше от пръв поглед. На всичкото отгоре се носеше такава миризма на гранива мазнина, че даже и да бях гладен, щеше да ми отмине начаса всяка охота за ядене.
Дауд ага се насочи към един свободен ъгъл и се отпусна на една възглавница. Тъй като мирашорът последва примера му, сторих и аз същото. Двамата негри клекнаха пред нас, за да се погрижат за лулите ни. Един от мръсните прислужници приближи да пита за заповедите ни. Дебелият чернокож отвърна, като мълком вдигна три пръста.
— Не, за мен не! — рече Исмаил. — Аз ядох.
Сега знаех какво трябваше да означават трите пръста, а именно три „прибора“, и побързах да заявя, че също не възнамерявам да консумирам нещо.
— Въпреки това три! — заповяда дебелакът, като щръкна отново пръсти.
След късо време исканото беше донесено. То имаше кафяво-зелен, тинест вид. Огледах го, поех тежкия дъх… напразно. Не можех да отгатна какво беше.