Бяхме значи шестима: Дауд ага, Исмаил, Селим, аз и двама коняри. Яздихме бавно през града и между хълмовете към скалните гробове. От възвишенията, отделящи Нилската долина от Либийската пустиня, съгледахме ширната пясъчна равнина, която се простираше пред нас червеникава и блестяща в слънчевите лъчи. Заспускахме се, яздейки все още бавно. Но когато стигнахме долу, мирашорът ми рече:
— Сега галоп, ефенди! Имаме достатъчно простор в пустинята.
Исмаил смушка коня си и полетя. Ние го последвахме. Трябва да засвидетелствам на Селим, че до момента бе съдържал думата си и не се бе отделял от мен. В погледа и лицето му бе залегнал израз на гордо задоволство — той си мислеше, че умее по-добре да язди от мен. И това си имаше своята основателна причина. Моят кон бе поискал още щом стъпи на пътя да се понесе като вихър, ала аз му мях стегнал толкова строго юздите и така здраво го бях стиснал с бедра, че трябваше да обуздае нетърпението си. Това не бе забелязано от останалите. Другото беше, че седях на седлото по маниера на прерийните ловци, а именно краката назад, горната част на тялото приведена напред. Всичко това не придава красива, ездаческа гледка, ала е удобно за ездача и облекчава задните крайници на животното, които по-късно толкова повече могат да стигнат, ако се наложи. Другите седяха на конете по арабски начин — изправени и горди. Единствено Дауд ага правеше изключение и ето как изглеждаше, като че те са по-добри ездачи от мен. Селим яздеше нелошо, задето гледаше на мен малко отвисоко. Сега, когато започнахме да галопираме, моят бакарра жребец поиска да развие своята бързина, ала аз все още го задържах, и стана така, че изостанахме със Селим, който не желаеше да се отдели от мен. Двамата коняри би трябвало всъщност да се придържат към нас, но в крайна сметка и те станаха нетърпеливи и се стрелнаха напред.
— По-бързо, ефенди, по-бързо! — викна ми Селим. — Трябва да ги настигнем, иначе ще ни осмеят.
— Няма да стане — престорих се аз. — ще се изтърся назад.
— Аллах, Аллах! Как може да се изръси човек! Та ти ме правиш за кепазе пред всички. Тези мъже ще си помислят, че не мога да яздя, а пък аз съм най-дръзкият ездач измежду всички племена на пустинята. За съжаление съм принуден да остана край теб. Сега сигур осъзнаваш, че без моята закрила ти тук ще си погинеш?
— Да, за жалост трябва да го призная.
— Право, много право. Кажи го на моя господар, като дойде! Твоето свидетелство отново ще му докаже, че аз съм мъж, когото никой не може да замени. Ама препусни по-бързо де, по-бързо! Аз няма да те оставя да паднеш. Ще те прихвана веднага щом загубиш равновесие.
За да подсиля още повече заблудата на Селим, заех възможно най-откачения стоеж, свличах се ту на една, ту на другата страна и давах вид, че ми коства върховно напрежение да се удържам на седлото. Селим се разпростираше във всевъзможни възгласи, които ми доставяха тайно удоволствие, и ругаеше, та се късаше, задето сме изоставали все повече и повече. Другите — действително имаха една значителна преднина, която от секунда на секунда ставаше по-голяма. Само дебелият чернокож не напредваше с другите, той се намираше между тях и нас. Бях виждал какви ли не недодялани ездачи, ама такъв образ още не. Преди всичко Дауд ага яздеше много лошо и после неговата безформена фигура не пасваше на седлото. Поради теглото си той си бе подбрал един изключително тежък кон, от чиито старания да поддържа крачка с другите животни, ме напушваше смях. Черното митично чудовище седеше на гърба на тромавата кранта с широко разчекнати крака и сгърбено тяло. Жребецът здравата, се кандилкаше, което придаваше на ездача онова движение, наричано от гаучото в Южна Америка „el molinillarse a la silla“ (въртя се на седлото). Той полагаше най-големи усилия да седи стабилно, а конят му всячески се стараеше да напредва бързо… напразно и от страна на двамата. Наистина си беше за смях.
Мирашорът сега се бе отдалечил толкова много с конярите си от нас, че да видя принуден да ни изчака. Дебелият стигна при него малко преди нас. Дауд пъшкаше, конят му пъхтеше — сякаш бяха летели часове наред по пустинята.
— Ама каква е тая работа, ефенди? — попита Исмаил удивено. — Ти изоставаш?
— Той не може да язди — отвърна Селим вместо мен.
— О, може си той добре. Видяхме го вчера, когато принуди Петнистосивия към подчинение.
— Онова е било друго. Да, да направи някой кон хрисим, това ефендито сигур го може, ама да язди, не, за тая работа не го бива. Ако не го бях взел под закрилата си, барем десет пъти да си е строшил врата и краката. Цяло наказание е да си задължен да се придържаш все край страната му!