— Това е вярно — намесих се аз. — Наказание е, да ти се наложи да издържиш редом с мен, а с това ти изобщо не би успял да се справиш.
— Какво казваш? — викна Селим. — Да не би да не издържах покрай теб? Или ти си изоставал заради мен? Я ми стори тогава и хатъра да яздиш сега по-бързо!
— Няма да можеш да ме следваш.
— О, Аллах! Още не се е родил ездач, когото да не мога да надмина. Да се басираме ли, а?
— Аз по принцип не се обзалагам, но така да бъде!
— Ти имаш жълтици от Англия; видях това. Хората ги наричат фунт и имат стойност над сто пиастри. Искаш ли да заложиш една такава жълтица срещу мен?
Селим ме погледна напрегнато. Присърце му беше да кажа да, понеже не се съмняваше, че ще изгубя облога.
— Нима и ти имаш такива жълтици?
— Не, но имам достатъчно пиастри, за да мога да заложа същото. Ще участваш ли?
— Да. Вади парите! Сто пиастри срещу един английски фунт. Даваме залога на мирашора и който победи, си получава печалбата от него. Право ли е това за теб?
— Право, много право! — одобри Селим ухилен. — Само след няколко мига блясъкът на твоето злато ще се намира в моя джоб. Аз съм Бързия, Непобедимия. Мен никой не може да настигне, ти най-малко от всички.
Исмаил Бен Калил получи парите и после ездата започна. Изпървом аз възпирах Петнистосивия дотолкова, че Селим да се задържи на известно разстояние край мен.
— Виждаш ли, че ще спечеля? — заликува той.
— В такъв случай веднага ще имаш възможност да видиш обратното. Остани със здраве, Селим! След две минути няма вече изобщо да ме виждаш.
Сега отпуснах юздите на жребеца. Това бе чакал той с копнеж. Изцвили високо, подскочи и с четирите крака във въздуха и после така полетя, че на някой по-неуверен ездач свят би му се завил. Аз се пазех да го смушквам с пети. Едно такова благородно животно подобни неща не понася. Подвиквах му насърчителни думи и то отлично ме разбираше. Спътниците ми препускаха след мен с крясъци. Техните гласове бързо отслабваха, защото пустинята буквално изчезваше под копитата на моя жребец. Когато след приблизително една минута погледнах назад, видях ездачите зад себе си с големината на деца, яхнали люлеещи се кончета. След втора минута вече ги съзрях само като малки точки. После изчезнаха напълно. Сега би трябвало да спра, ала това не ми допадаше. Исках да се насладя докрай на ездата от такъв кон и продължих да препускам. Животното се радваше също толкова много като мен. То процвилваше гръмко от време на време от удоволствие, а когато сетне го погалих по врата, издаде дълбок гръден тон. Това бе звук на екстаз.
Така навлизахме може би в продължение на три четвърти час в права посока навътре в пустинята, след което, описах широка дъга надясно. Логично бе да се очаква, че другите ще следват моите дири, и аз исках да ги взема на подбив. След още половин час дъгата се бе превърнала в полукръг, който ме върна на собствените ми следи. Спътниците бяха вече отминали — забелязах го по копитните отпечатъци — и аз поех след тях. Скоро ги видях отпред, докато те мислеха, че се намират далеч зад мен, колкото повече ги наближавах, толкова по-ясно различавах, че се стараят да развият най-голямата бързина. Въпреки това оставаха вкупом, понеже по-добрите ездачи задържаха конете си, за да не излязат пред другите. И тъй като всички бяха насочили вниманието си напред, не ме забелязаха, докато не наближих на двадесет конски дължини и подвикнах високо:
— И накъде пък сте се запътили?
Чувайки гласа ми, те се обърнаха и бяха немалко удивени да ме видят зад себе си. Но още преди да са съумели да спрат конете си, аз се намирах пред тях. Дебелият дворцов управител се потеше като прозоречно стъкло през зимата и пухтеше като парна машина.
— Откъде идеш, ефенди? — попита ме Дауд, при което направи такава глупава физиономия, че прихнах да се смея.
— Оттам — рекох му ухилено, посочвайки назад. — Направих като слънцето — заходих на запад и се въздигнах от изток.
— Кой ще ти го разбере? Ние щяхме да яздим напред и все напред, до края на света.
— Толкова далеч едва ли. Вие следвахте моята диря, а тя щеше да ви отведе в един полукръг назад. От това можеш да схванеш какъв отличен бегач е този жребец бакарра. Исмаил Бен Калил беше много непредпазлив.
— Това да е непредпазливост? Напротив! Като го яздиш, ти го правиш драговолен да носи също мен и своя господар, пашата.
— Съвсем вярно. Но какво ли, ако го бях откраднал?
— Да го откраднеш? — стъписа се Исмаил и пребледня от страх.
Едва сега си даде сметка какво би могло да се случи, ако не бях честен.
— Да, да го открадна. Приеми, че не бях се върнал. Какво щеше да правиш тогава? Нима щеше да си в състояние да ме настигнеш?