Доводът ми предизвика желания ефект, който подсилих с по-нататъшни назидания.
— Ти се изкарваш най-големия герой на всички племена от пустинята, а се страхуваш от една малка дупка в земята. Засрами се! Ако тук действително се откриваше пъкълът, щеше да има не само пушек, но и ужасна жега. Вашият страх е смешен и може да се окаже даже фатален за Дауд ага. Ние вероятно можем да го измъкнем, но ако продължаваме да се бавим, опасявам се, вината за неговата смърт ще легне на съвестта ни. Та не бъдете страхливци и елате с мен!
Същевременно тръгнах към мястото на злополуката. Спътниците придобиха кураж и бавно приближиха. Спрях на около метър и половина от периферията на дупката и се наведох напред да надникна в нея. Страните на отверстието се състояха само от пясък. Очите ми не стигнаха достатъчно дълбоко. Направих още една крачка напред. Тогава земята поддаде пак краката ми и аз едва намерих време да се изхвърля назад, а мястото, на което бях стоял, също се плъзна в дълбината.
Другите отскочиха незабавно и Селим закрещя:
— Назад, назад, ефенди! Иначе и теб ще сграбчи. Това наистина е Геената, може би отделението, където душите на неверниците трябва да зъзнат във вечния мраз. Там няма пушек. Остави ни да се помолим със свещената фатиха и да се върнем после у дома, за да славим Аллах, че и ние не сме потънали!
Спътниците ми се завтекоха към конете. Аз обаче ги изпреварих, измъкнах револвера и заплаших:
— В името на вашия Пророк и всички халифи, ще застрелям всеки, който се покачи на седлото! Бъдете все пак разбрани!
Това ги сплаши. Отстъпиха, ала мирашорът изтътна:
— Ефенди, ти искаш да станеш убиец ни своя домакин? Това не е право от твоя страна! Какво имаш още да ни кажеш?
Във висша степен бе вероятно дългите преговори и бавене да станат гибелни за нещастника. Аз сам не можех да му помогна, нуждаех се от подкрепата на другите и трябваше да ги съглася с намеренията ми. Най-сетне ги докарах дотам.
— Снемете юздите и всички колани на конете — повелих. — Ако закопчаем или вържем сбруите една за друга, ще получим необходимото ми здраво въже.
Спътниците се заловиха веднага за работа. Скоро ремъците бяха съединени до дълга лента, единия край на която закопчах за пояса си на гърба. Другия мъжете трябваше да държат здраво и веднага да ме изтеглят щом попадна в опасност.
Тръгнахме пак към дупката. Придружителите ми спряха на известно разстояние. Аз легнах на земята и запълзях предпазливо напред — досущ както се прави, когато искаш да измъкнеш върху леда някой продънил се във водата. Другите отпускаха така ремъка, че да е постоянно опънат. Главата ми беше още отдалечена на половин метър от ръба, когато отсрещният кант поддаде и се срина в падината. На моето място обаче земята се държеше. Стори ми се, че от дълбочината, в която все още не можех да погледна, се чу някакво хъхрене или грухтене. Прибутах се още по-напред и надникнах. Гледката беше изненадваща.
Дупката имаше дълбочина приблизително два метра и половина. В долната си част стените се състояха от черни нилски тухли, а в горната — от пясък. Долното сечение на дупката имаше площ около един и половина квадратни метра, а горе измерението беше значително по-голямо. Тъмните тухлени стени напомняха вътрешността на голям четвъртит комин, който е бил закрит отгоре с тухлен свод. Пустинният пясък се бе струпал върху него. Сводът бе прогнил или се разхлабил и преди малко бе поддал под стъпките на тежкия кон. Беше се срутил и натрупаният пясък се бе свлякъл. От този пясък стърчеше торсът на дебелия. Дауд ага бе видим само до пояса. Той бе сключил ръце и склопил очи. Мъртъв не беше, защото от дебелите бърни излизаше онова пъшкане и въздишане, което по-скоро можеше да се нарече грухтене. Сега нещата зависеха най-вече от това колко на дълбоко се спускаше черната тухлена шахта. Много вероятно да лежах върху някоя древноегипетска сграда, върху която пясъкът се бе натрупвал с хилядолетията, докато бе изчезнала напълно. Хълмът, който бях изкачил преди малко, сигурно също беше част, и то може би по-съществената, от тази монументална постройка. Възможно беше шахтата да притежава незначителна дълбочина. Но можеше и да води далеч надолу. В този случай пясъкът я бе задръстил и дебелият бе останал затъкнат. Изгубеше ли обаче задръстването опора, Дауд щеше да се сгромоли надолу. При всички случаи спасяването на този мъж беше опасно начинание. Понеже стенеше, но не помръдваше, го сметнах за ранен или в безсъзнание. Повиках го. Отговорът беше шумно грухтене. Повторих вика и сега той ми отвърна с глух глас:
— Тук съм, Асраел!
Той ме считаше значи за Ангела на смъртта.
— Дауд ага! — ревнах надолу. — Я отвори очи и се огледай!