— Не мога — отговори той сега по-ясно. — Аз съм мъртъв.
— Мъртвите също ще отворят очи, когато ги събудят. Опитай само!
Тогава Дауд вдигна клепачи и погледна право напред. Виждаше пред себе си черната зидария.
— Погледни нагоре! — повелих му. Агата послуша и съгледа лицето ми.
— Ти ли си, ефенди? — попита отпаднало. — това означава, че съм в Геената! О, Аллах, Аллах, Аллах!
— Защо в Геената?
— Защото един християнин не може да попадне в нашето небе. Щом ти си при мен, значи ние сме в Джехеннема.
Как можех да освободя този мъж от неговото внушение, което забавяше спасението му? Имаше все пак едно средство, именно неговият вечен глад и на него заложих аз.
— Да, ние сме в Джехеннема. Но ти се сгромоляса само в една малка дупка. Ако те измъкнем, ще подкараме конете към къщи, където ще се наобядваме. Аз съм гладен.
— Аз също! — отвърна оня, станал из един път по-деен, Дауд ага придоби съвсем друг израз. Очите му се отвориха по-широко, а погледът, който сега ми отправи, беше ясен и изучаващ.
— Тогава нека побързаме! — продължих. — Значи не си ранен?
— Не… стига да не съм умрял.
— Не ставай за джумбуш! Ти си жив. В какво състояние са ти краката? Стоиш или седиш в пясъка?
От положението на неговите крака зависеше много. Седеше ли, то шахтата сигурно не беше дълбока. Бяха ли обаче в отвесно положение, значи бе забоден в пясъка над едно зеещо гърло.
— Седя — обясни Дауд за моя радост, — и то на някакъв тухлен под.
Олекна ми на сърцето. Следователно не ставаше дума за дълбока шахта, дебеланкото седеше в някакъв хоризонтален подземен ходник. А отвесната четириъгълна дупка, през която бе пропаднал, бе служила на този ходник за отдушник.
— Стани! — повелих. — Няма да ти представлява трудност, понеже пясъчната покривка не е дебела.
Дауд ага се подчини. Но все пак не му беше чак толкова лесно, както си мислех. Тясното пространство и тежестта на тялото му го възпрепятстваха. В крайна сметка успя все пак да се справи. Стоеше прав и аз почти можех да достигам с ръка главата му. Същевременно установих, че моята пясъчна основа е достатъчно стабилна — рехавата част се бе срутила. Шишкото отдъхна дълбоко.
— О, Аллах, о. Небеса, о, Мохамед, значи наистина не съм мъртъв! Аз съм жив, ще яздя към дома и ще изям един овен! Ефенди, виждам само теб. Другите къде са?
— Стоят зад мен и скоро ще ги видиш. Умееш ли да се катериш?
— Не. Да не ме мислиш за котка?
— В такъв случай ще сляза да те повдигна.
— Тогава аз ще намеря горе, а ти — долу. Как ще измъкнем сетне теб?
— Ще се изкатеря по ремъка. Почакай за миг! Изправих се и отидох при спътниците си. Когато им съобщих най-необходимото, куражът им порасна и те ме последваха до дупката. Ремъкът беше направен на два ката и спуснат с двойния край. Смъкнах се долу по това импровизирано въже. Като застанах сега до агата, двамата запълнихме изцяло пространството между тухлените стени. Едва можехме да се движим и ето защо ми костваше много усилия да препаша коланите около гърдите и под мишниците на дебелака и да ги закопчая после на гърба му. Сега оставаше да бъде измъкнат. Да се издърпа този тежък мъж, просто не вървеше, а и пясъкът поддаваше и ни затрупваше. Трябваше следователно да го повдигам. Но как да го осъществя, като едвам бях в състояние да се движа? Имаше само един-единствен начин на изпълнение, застанах зад черния. Той разкрачи крака, доколкото позволяваха възможностите, а аз се плъзнах бавно, за да седна на пясъка между тях. Удаде се. После той трябваше да стъпи на раменете ми и докато четиримата горе теглеха, аз започнах да се изправям, като се опирах с длани и лакти на зидарията. Мъжете не биваше да влагат всичката си сила в ремъците, тъй като пясъчната основа щеше да поддаде, и по тая причина аз трябваше да понасям по-голямата част от товара. Но работата трябваше да стане и когато най-сетне застанах изправен, торсът на дебеланкото стърчеше над дупката, така че спътниците с едно последно, могъщо дръпване успяха да го транспортират изцяло горе. Те бяха дръпнали толкова силно, че той се претърколи няколко пъти и остана да лежи после, стенейки. Това бе извършено преднамерено, по мое указание. При едно бавно извличане на безформения човек бих бил подхвърлен на опасността от затрупване. Сетне ремъците бяха спуснати за мен и аз се изкатерих по тях на открито. Когато се намерих горе, шишкото тъкмо се бе посъвзел от мощното дръпване, с което го бяха изхвърлили от дупката. Той се надигна в седнало положение, заопипва тялото и краката си да разбере дали няма нещо на две строшено и като се убеди, че е в добро здраве, изправи се на колене, отправи лице към Мека и засрича свещената фатиха, първата сура на Корана. После Дауд ага се изправи напълно, пристъпи към мен и сграбчи ръцете ми.