Странна среща. Белобрадият знаеше, че съм християнин. Той ми бе заявил, макар и непряко, че съм немец. Неговият намек за Рейс Ефендина също така си съвпадаше. И после предупреждението за „сина на отмъстителността“, което трябваше да отнеса за муца’бира. Всичко си съвпадаше, а не можех все пак да приема, че съм познат на прорицателя. На мен всяко суеверие е далечно и чуждо, ала този възрастен мъж ми бе оказал все пак едно необикновено въздействие. Осведомих се пътем от водача за него.
— Той е един свят факир, който наистина е в състояние да погледне в бъдещето — гласеше отговорът. — Той странства от селище на селище. Проповедта е неговата работа, а молитвата — неговата прехрана. Тялото му живее на земята, ала духът му се намира вече отвъд тези предели.
Изявлението не звучеше така, като да си бях имал работа с измамник, а и старият не ми бе направил впечатление на шарлатанин. Но какво тогава да мисля? Реших да оставя засега работата да си улегне и да я извадя наяве при по-подходяща възможност или при по-подходящо настроение, понеже сега трябваше да поставя вниманието си на Крокодиловата пещера и пътя до нея.
А този път в никой случай не беше удобен. Водеше стръмно нагоре към платото. То беше покрито с искрящи, прозрачни, ромбоидни кристали, които, подобно исландски топки от черен кремък, лежащи поотделно или едни върху други, които придаваха на местността облик, сякаш тук са си дали сражение две въоръжени с топове армии от великани.
Върху платото се издигаше един хълм, в които забелязахме широко отверстие. Изсъхнали остатъци от мумии, парцали и кости се валяха навсякъде наоколо и даваха да се предположи, че тази дупка е входът на прочутата пещера. Водачът го потвърди, ние се намирахме на самото място. Исмаил Бен Калил се бе погрижил за три ката дрехи, необходими за посещението на подземните помещения. Те се състояха само от чифт ленени шалвари и сетре. Не можехме да останем с дрехите, които в момента носехме, тъй като напълно щяха да се парцалосат в пещерата.
Водачът се смъкна в дупката, която водеше повече от два метра отвесно надолу. После подпомогна отдолу мен, началника на конюшнята и Селим. Конярите, които останаха вън, ни спуснаха с една врън ленените тоалети и каквото друго беше там необходимо. Намирахме се в три четвърти мрак и сега си сменихме дрехите.
При вида на тесния вход Селим, „най-големият герой на всички племена“, бе позагубил важността си. По път той шумно бе беседвал с конярите, разправяйки им, че бил посетил вече далеч над сто пещери на мъртвите. После неговата речовитост бе секнала, а сега, когато стоеше до мен, ми се стори да го чувам да въздиша.
Запалихме факлите — всеки получи една горяща и две като запас — и видяхме сега къде се намираме. Земната каверна тук бе по-широка отколкото горе и на изток се насочваше една дупка, в която по знак на водача трябваше да се проврем. Той запълзя напред. Селим ме подкани да го последвам, понеже искаше да остане последен. Аз обаче нямах доверие на дългия дявол. Колко лесно можеше страхът да го накара да изостане! Ако не намереше после обратния път, можеше да изпадне в голяма опасност. Той трябваше значи да се вмъкне преди мен в дупката и аз да пълзя след него.
Веднага щом се озовах на длани и колене в тесния ходник, бях обгърнат от горещ, вонящ въздух. Почувствах една обезпокоителна тегота, която само с усилие успях да овладея. И колкото повече напредвах, толкова по-тежък и нетърпим ставаше въздухът.
— Аллах, Аллах! — чух да изпъшква зад мен Исмаил Бен Калил. — Вчера ние сметнахме дупката в Тел ес Сир за входа на Геената. Ами що за вход ще е тогава тази галерия? Тя води към хилядократната, най-дълбоко лежащата Преизподня на Преизподните! Защо изобщо пълзим тук, след като вън си имаме светъл ден и живителен въздух?
Само след кратко време ходникът стана още по-нисък. Вече не можехме да се придвижваме на ръце и колене, а трябваше да легнем по корем и така да се пробутваме. Тогава пред мен прозвуча стенанието на Селим:
— Това е ужасно, косата ми се изправя. Не мога да издържам повече!
Водачът му подвикна нещо, което не можах да разбера, понеже прозвуча твърде глухо в тесния ходник. Селим кипна гневно:
— Какво можеш да ми заповядваш ти! На теб ще ти бъде заплатено и ти трябва да си мълчиш и да се подчиняваш! Аз не се страхувам и излизам насреща даже на Шейтана. Но тази воня тук умъртвява деликатния усет на моя нос, а ако тези тесни черни стени съвсем се сгъчкат, ще бъда разкашкан като някоя риба в челюстите на крокодил. Нататък повече няма да отивам и се обръщам. Животът ми е по-мил от смъртта, а уханието на един чибук по-прекрасно от смрадта на тоя пъкъл. Аз се връщам. Пуснете ме да мина!