Сега разбрах истински колко се преплитаха различните галерии на пещерата, защото достигнахме входа за една трета от времето, което бяхме употребили, за да стигнем до последното хале. Мъжът сигурно ме бе водил така, че да не минаваме през помещенията, които непосветеният не биваше да види. Мирашорът седеше заедно със Селим в преддверието. Не бяха излезли на открито. По каква причина, разбрах веднага. Двамата ме помолиха да си мълча, че не са видели пещерата със собствените си очи. Конярите не биваше да узнаят, че им е липсвал кураж да проникнат в долния свят.
Изкачихме се горе и мога да кажа, че никога дневната светлина не ми се е виждала толкова ярка и пленителна и чистият въздух толкова освежителен, както сега, когато оставих зад себе си тесните, тъмни и смърдящи на мумифициращи смоли ходници. Закрачихме към селото, факирът вече не се намираше на мястото, където бе говорил с мен. Когато стигнахме долу до водата, видяхме го клекнал в близост до лодката ни, потънал в дълбоко съзерцание. Изглежда, не ни забеляза. Водачът ни бе придружил дотук. Когато понечих да му заплатя уговорената сума, го отклони с две ръце.
— Искаш да наскърбиш душата ми и да засегнеш сърцето ми? Всеки пиастър, който ми предложиш, ще намали приятелството, което изпитвам към теб. А когато се връщаш от Юга, не забравяй да ме споходиш, защото за мен ще е голяма радост да зърна отново лика ти.
Той ми подаде ръка и се отдалечи. Това отхвърляне на възнаграждението се стори толкова странно на другите, че мирашорът се удиви.
— Аллах върши чудеса! Изпървом този мъж ни поиска десет пъти повече, отколкото се тъкмяхме да му дадем, а сега пък нищичко не пожела да вземе. Каква причина има да ни зачете така, че не посмя да накърни съдържанието на нашите кесии?
— Не знаеш ли? — попита Селим. — Нека ти го кажа тогава аз. Ние проникнахме в търбуха на Земята с кураж, небивал преди нас, изследвахме карантиите на самата Смрад и се покрихме със славата на една несравнима дързост. Това ни е извоювало възхитата на този водач. Той видя какви храбри и дръзновени почитатели на Пророка сме и не се осмели да ни иска греховния мамон. Те това е причината за неговата скромност.
Хвалипръцкото се бе обърнал с тази реч към конярите, които трябваше да разпространят славата му из Сиут. Дългучът беше наистина безценен, безпримерен локумджия! Началникът на конюшнята не знаеше какво да каже на тази безочливост. Той постъпи по най-умния начин просто си замълча, и аз също не сметнах за достойно усилието да отправя някоя забележка.
Когато се качихме в лодката и вече се канехме да се отблъснем от сушата, факирът се надигна от земята, дойде до нас и ме попита:
— Ефенди, вие комай ще пътувате срещу течението?
— Да, ще отплаваме нагоре за Сиут.
— Тогава позволи да се кача и да пътувам с вас! Искам там да се помоля.
Той седна срещу мен, без да дочака разрешението ми. Това не можеше да ме удиви, факирът е мъж, който се е отрекъл от всички суетни неща на земята, за да служи единствено на Аллах. Той живее в доброволна нищета, бива считан за светец и никой добър мохамеданин не би му отказал едно съвсем редно желание. Ето защо бе напълно разбираемо, че той не изчака да отвърна на молбата му. Впрочем аз на драго сърце щях да я изпълня, тъй като ми бе направил едно толкова благоприятно впечатление. Неговото присъствие не ме смущаваше, защото едва бе седнал и приведе силно напред тяло, прикова поглед към дъното на лодката и задвижи молитвено устни, плъзгайки между пръстите топчетата на молитвената си броеница. Беше се „вглъбил отново в Аллах“.
Отказах се да завържа разговор. Гърдите все още ме стягаха от лошия пещерен въздух, а мрачните картини, които се бяха явили пред очите ми, се бяха запечатали в душата ми и ме настройваха мълчаливо. Измъкнах подаръка на водача от джоба и го освободих от обвивката. И ето че наяве излезе една ръка, една дясна женска ръка, отделена като с нож малко зад ставата. Беше малка и изящно оформена. Изглеждаше като ръката на някое дванайсетгодишно момиче. Но като се имат предвид дадените обстоятелства, някогашната притежателка трябва да е била на около седемнайсет години. Цветът беше лимоненожълт с лек бронзов блясък. Пръстите бяха леко извити, както при предлагане или приемане на някой дар. Вътрешната и външната повърхност съдържаха по една добре запазена позлата. Първата представляваше скарабей, свещеният бръмбар на египтяните, символ на Слънцето и сътворението на света. Другата изобразяваше свещената змия. Тъй като само царе и членове на царските фамилии имали право да носят този знак, трябваше да предположа, че държа ръката на някоя принцеса, фараонска дъщеря.