Обвивката криеше една малка бележка, на която бяха записани с арабски шрифт думите: „Това е дясната ръка на Дуат Нефрет, дъщерята на Аменамхе’т III.“ Ако словата казваха истината. Значи бях получил един неоценим дар, защото този Аменамхе’т III е бил най-прославеният от дванайсетата династия. Той е живял приблизително две хиляди години преди нашето летоброене, което означава, че ръката беше на възраст около четири хиляди години. И все пак беше удивително добре запазена. Тя притежаваше цялата пълнота на младежка форма, а къната по ноктите й още можеше ясно да се различи. Ако не беше мумийната й твърдост, човек би могъл да си помисли, че само преди броени мигове е била отрязана от някое фелахско момиче.
Понечих да завия ръката отново в обвивката. Тогава старият факир протегна десница, за да вземе и разгледа подаръка. Докато очите му почиваха върху него, поклати глава. После ми върна мумийната ръка.
— Ръка от харема на знатен мъж. Какво ли може да е давала — любов или омраза? И какво ли е получавала — щастие или нещастие? Ти ще я вземеш със себе си в твоята родина, за да я съхраниш. Но все пак тя ще се разпадне на прах, защото всичко, всичко един ден отмира и само Аллах единствено остава такъв, какъвто е. Ти търсиш тук такива останки?
— Не. Но е много пленително да ги видиш.
— Какво си видял тук? Труповете на крокодили и змии, някоя и друга останка от човешки тела. Това е нищо. На мен са ми известни гробове, в които лежат едно до друго телата на царе и царици и никой франк не е зърнал лицата им.
— Но те са известни и на други?
— Не. Прародителят на моите предци ги е открил и сведението се е предавало на потомците. Аз съм последният и когато отида при Аллах, няма да има човек, който да знае тайната.
— Значи не възнамеряваш да я споделиш с никого?
— Не. Узнае ли я един, ще напристигат чужденците и ще ограбят скъпоценното съдържание на ковчезите, защото освен труповете в тях се намират и множество златни предмети, за каквито франките ламтят. Там има далеч повече от двеста ковчега и на всеки е изрисувана фигура, която носи забрадка на главата и държи в ръката си сърп или някакъв закривен нож.
Това беше извънредно важна забележка. Сърп! Към суверенните знаци на египетските царе принадлежал копешът (сърповиден меч) — също както кривакът и бичът. Ковчезите, за които говореше старикът, одрски мощи ли съдържаха? Той спомена и за забрадка. Царете са носели такива с особена форма.
— Онези, които лежат там, са царе и царици, принцове и принцеси — каза той. — А по стените има картини и знаци, който франките наричат йероглифи. Човек може да разглежда тези неща в продължение на цял ден, без да свърши.
Мъжът го изрече толкова равнодушно. А пък сигурно се касаеше за царски гробове, за надгробни паметници и надписи с изключителна важност. Той единствено знаеше тайната и не възнамеряваше на никого да я издаде. А пък от каква полза би било откритието за науката! Нима въобще не бе възможно да го склони човек да сподели тайната си? Постарах се всячески да продължа разговора и да го задържа към тази тема. Той ме отклоняваше, ала аз отново го подхващах. Така продължи известно време. Белобрадият явно забеляза колко живо ме занимават нещата. Стана замислен, оглежда ме известно време, сякаш искаше да проучи издъно душата ми, после приближи глава към моята и прошушна:
— Истината ли казваш, като твърдиш, че не търсиш старинни предмети?
— Да.
— И все пак ме подпитваш по този начин?
— Това е от чиста жажда за знания. Бих дал много, ако можех да видя тези ковчези.
— Каква полза би имал от това?
— Ще ти обясня. Аз винаги съм обичал да посещавам чужди страни, за да опозная и се науча да говоря езиците на живеещите в тях народи. У дома си сега имам няколко книги, отнасящи се до езика и писмеността на тези, които лежат погребани в мумийните гробове. Дадох си много труд да разбера съдържанието на тези книги, а не зная дали ми се е удало. Ако можех да видя твоите мумийни ковчези, би ми било възможно да проверя дали съм научил нещичко от моите книги. Ако случаят е такъв, ще бъде безкрайно радостен.
Трябваше да се изразя по този начин, защото инак нямаше да ме разбере. Той поклати беловласата си глава, като че се бореше със себе си и после каза тихо, така че само аз да го доловя: