— Ефенди, аз надникнах в твоето минало и в бъдещето ти. Ти ще имаш радостта, за която копнееш. Но правя уговорката, до моята смърт на никого да не говориш за тази тайна.
— Но после ще има правото да я споделя с други?
— После да, по-рано не. Ти си християнин. Аз зная обаче че Аллах те обича. Затова ти ще си наследникът на това, което съм носил мълчаливо в себе си. Използвай го според своето благоволение! Нямам нищо против.
— И кога ще изпълниш желанието ми?
— Утре. Днес нямам време, понеже трябва да се моля. Но ще дойде при теб за няколко минутки, за да ти съобщя необходимото. Къде да те намеря?
— В палата на пашата. Аз съм гост на мирашора, който седи зад теб на пейката. Значи мога да разчитам, че ще дойдеш?
— Ще дойда. Да не говорим повече за това!
Старецът изпадна отново в по-раншния си размисъл, а и с мен не стана по-различно. Замислих се за причината на доверието, което ми оказваше. У мен все пак нямаше нищо особено, което да го подтикне да ми разкрие тайната си. Не бих могъл също да му предложа ни най-малка облага. Стигнах до мисълта, че той трябва да влага някаква специална преднамереност, някаква егоцентрична, може би опасна за мен преднамереност. Но защо? Та нали нищо не бях му сторил. Какво основание би могъл да има да ми навреди? Скоро изоставих тези мисли. Та този благочестив мъж се бе държал толкова дружелюбно с мен, а и неговото достолепие лице нямаше ни една черта, която да говори за лукавство и вероломство.
10. Преследването на муца’бира
Когато пристигнахме в Ел Хамра, предградието на Сиут, факирът се сбогува с къс поздрав с нас и скоро се изгуби зад градините. А ние продължихме пешком към палата, където обядът ни чакаше. Много ми се искаше да отскоча още веднъж до града, ала трябваше да остана вкъщи, за да изчакам факира. Той дойде малко след Аср, Следобедната молитва, която е предписана в три часа по наше време. Посрещнах го в моята стая, където бяхме насаме. Той не позволи да заръчам за него лула и кафе, излагайки причината:
— Всеки правоверен може да пуши, защото Аллах е снизходителен към слабостите на хората. Но строго спазващият вярата се въздържа от тютюна. А пък след като водата на Нил утолява моята жажда, не виждам защо трябва да пия кафе. Постите са моят поминък, а молитвата — храната ми. Има ли и сред християните такива люде?
— Да, ние сме имали и имаме много благочестиви мъже, които са се отказали от радостите и насладите на света, за да се посветят единствено на Бога.
— Хвала им, защото колкото повече душата се отдалечава от земята, толкова повече се приближава до небето. Но аз не дойдох, за да се впускам с теб в такива разсъждения, а да говоря за царските гробове. Все още ли искаш да ги видиш?
— То се подразбира. Не виждам причина да се отричам от желанието си.
— Бъди готов тогава за утре, един час преди пладне. Ще те чакам вън пред портата.
— Накъде ще ме водиш?
— Имаме да вървим само един час.
— Толкова близо ли се намира мястото? И въпреки това ти си единственият, който знае гробовете?
— Да, единственият, защото мястото е от такова естество, че не предполага наличието на гробове.
— И какви приготовления трябва да направя?
— Те се състоят само в това, че трябва да вземеш едно въже и една факла, както днес в пещерата на Маабдех.
— Само една?
— Да, тя ще стигне. Но нямам нищо против, ако се запасиш с повече.
— Колко дълго трябва да е въжето?
— Толкова, че трима мъже, спускащи се един след друг в дълбочината, да могат да се вържат за него. Това е наложително, защото ако рече някой да пада, да бъде задържан от другите двама.
— Трима? Още някой ли ще вземеш с теб?
— Не. Не аз, а ти ще го сториш. Все имаш някакъв слуга.
— А аз мислех, че само на мен ще искаш да довериш тайната си.
— Ние се нуждаем от помощта на трети човек, така че ако искам да сдържа обещанието си, ще трябва да я разкрия за съжаление и на още един освен теб. Но ще го накарам да се закълне, че никога няма да издаде нещо. Ти нали имаш слуга?
— Не.
— Аз сметнах дългия мъж, който беше с теб в Маабдех, за твой слуга.
— Той е слуга на един мой приятел.
— То е все едно, като да е твой. Може ли той сега да дойде? Искам да говоря с него.
Пратих за Селим, който дойде веднага, факирът го огледа изучаващо, после попита:
— Как ти е името?
— Все още ли не го знаеш? — гласеше гордият отговор. — То е известно във всички села и шатри има дължината на делия Нил. Който не иска напълно да го употреби, което действително е за препоръчване, понеже изброяването на цялостното ми име отнема много време, той ме нарича накратко Селим.