Значи този човек се намираше тук в Сиут! В такъв случай трябваше много да внимавам, защото че нямаше да ме изпуска от очи и ще направи всичко възможно да осъществи несполучливото нападение, това смятах аз за сигурно.
— Говорил си с този търговец за мен? — попитах. — Осведоми ли се той за моето житие-битие и за целта на пътуването ми?
— Да, много подробно.
— Ти каза ли му, че в Сиут ще чакам Мурад Насър?
— Разбира се! Защо пък да не му кажа?
— Действително си нямал причина да го премълчиш, защото той вече от по-рано го е знаел.
— Не, ефенди. Той изобщо не знаеше нищо за теб.
— О, напротив! Нубар беше чул на борда на дахабийето, с което исках да пътувам, че имам намерение да сляза в Сиут. Естествено той благоразумно е премълчал пред теб, че ме познава, защото е трябвало да бъдеш нагледвачът, чрез когото да ме държи под око.
— Ти се лъжеш. Ако предположението ти беше правилно, той щеше да сподели нещата с мен, тъй като е много откровен и любезен мъж. Аз съм най-големият познавач на хората от моето племе и нивга не бих се заблудил в някого.
— В случая не само си се заблудил, ами си бил направо измамен. Аз ти разказах по какъв начин се канеха на дахабийето да ми видят сметката. Е добре, твоят откровен и любезен приятел е онзи муца’бир, който ми задигна портфейла.
— Аллах, Аллах — извика Селим уплашен. — Това е невъзможно!
— Това е самата истина. Той е пътувал за Сиут, за да ме дочака тук. Едно щастливо за него обстоятелство го е събрало с теб и той се е възползвал от него, за да ме наблюдава, без аз да го виждам. Ти вероятно си му разказал, че си ме срещнал, и че живея тук при мирашора?
— Действително. Само че той ме помоли нищичко да не ти споменавам за това.
— Не се и съмнявам. Откакто живееш при Дауд ага, срещал ли си се с тоя безукорен приятел?
— Да, снощи, един час след Нощната молитва. Той ме чакаше до моста, при който се срещнахме с теб.
— Какво искаше да знае Нубар?
— Пита какво ще предприемеш днес и аз го уведомих за намерението ти да посетиш гробовете на Маабдех.
— Хм-м! Какво още?
— Повече нищо. Край нас минаваха много хора, сред които можеше да се намираш и ти. Ето защо той размени с мен само няколко приказки.
— Виждаш, че не бива да забележа Нубар, значи той се страхува от мен. Колко непредпазлив си бил! Ако той беше честен мъж, нямаше защо да се крие от мен. Това е трябвало да те направи подозрителен. Кога ще го срещнеш пак?
— Трябва да ида в неговото жилище едвам когато чуя, че се готвиш да отпътуваш оттук, за да му го доложа.
— Действал си безразсъдно. Но вероятно ще е възможно да поправиш грешката си.
— Ефенди, не ме хокай! Цял свят е убеден, че аз съм най-мъдрият в моето племе, ама всезнайност не можеш да искаш от мен. Как можех да подозирам, че този мъж е твой враг! Впрочем ти още не си го видял, познаваш го единствено по моето описание и лесно може да се лъжеш.
— Изключено. Скоро ще се убедиш кой е твоят познайник. Мъжът ще търси възможност тайно да се добере до мен. Не я ли намери, ще иска да ме последва. Ето защо е трябвало да го уведомиш за моето заминаване. Той рано или късно ще повтори нападението си над мен, така че благоразумието ме съветва да го изпреваря. Ние сега ще го навестим.
— Няма да стане, ефенди, защото той много ще се разгневи.
— Мен какво ме е еня за неговия гняв?
— О, твърде много! В гнева си той прилича на някой лъв. Изпитах го, когато му разказах как си ми помогнал да заловя джина.
— Аз на теб, Селим?
— Ами да.
— Опомни се! Когато аз пипнах двата джина, а третият ми се изплъзна, ти си лежеше на дебелия хасър в коридора.
— Ама, ефенди, я не извъртай нещата! Моята памет е най-прочутата в цялото ми племе, тъй че аз много точно си знам какво се е случило. Та му разправих на моя приятел работата. Казах му, че в главния джин, когото надвих и вързах в твоята спалня, съм разпознал моккадема на светата Кадирине. От това моят приятел така се разлюти, че посегна към пищова и заплаши да ме застреля. Трябваше да му обещая никога да не отварям дума пак за моите геройства. Да, той е ужасен в своя гняв. Ако ида с теб при него, нали ще разбере, че съм ти приказвал за него, и понеже той това строго ми забрани, трябва да съм готов, че ще ме убие на място.
— Добре! Виждам, че се страхуваш, и няма да го правя повече на въпрос. Който бере страх, остава тук, а който има кураж, потърсва противника. Аз не се страхувам и ето защо тръгвам. А ти…? — Тогава Селим се изпъна и се тупна с юмрук по гърдите.